A demon among men

Глава 2

- Тръгваш ли? - Чонло се показа в коридора.

- Да. Ще се оправиш ли сам? - Джисънг тъкмо обуваше маратонките си.

- Да. Да не съм дете?

- Просто питам.

- Не се притеснявай.

Сънг върза връзките и се изправи, пускайки въздишка. Приближи се и обхвана лицето му в шепите си.

- Няма как да не се притеснявам - каза той и погали бузата му с палец.

Чонло му се усмихна и притисна ръката му към кожата си. Обичаше той да го докосва.

- Какво искаш за вечеря днес? - момчето отклони темата. Тъмнокосият се замисли върху въпроса му много усърдно.

- Пилешки хапки - отвърна след това. - И ако може от онзи млечния сос...

- Хареса ли ти?

- Да! Беше уникален. Направи го пак.

- Добре, щом толкова искаш. Ще го имаш.

Джисънг се ухили глупаво и се наведе към него, сливайки устните им. Дребното момче обви ръце около врата му и се притисна към него, отвръщайки му със същия ентусиазъм. Вече не се засрамваше толкова, когато се целунеха. Беше нещо напълно нормално и го правеха постоянно. Сънг често си открадваше по някоя целувка, макар и така да го смущаваше.

По-големият го долепи още повече към тялото си, жадно поглъщайки устните му. Не можеше да им се насити. Имаше чувството, че се влюбва в това момче с всеки изминал ден и тази любов малко или много го притесняваше. Страхуваше се, че може да го загуби. 

- Ще закъснееш - измърмори Лоло между целувките.

- Това тук ми е по-приятно.

- Трябва да вървиш.

Сънг изпуфтя и се намръщи. Изобщо не му се ходеше.

- Ще ти се обадя по някое време - обеща той, целуна го отново за кратко и взе ключовете, портфейла и телефона си, пъхайки ги из джобовете на дънките си.

- Добре. Аз ще заключа - Лоло посочи вратата.

Джисънг едва се насили да излезе и да не го целуне отново. Наистина щеше да закъснее. В крайна сметка успя да се сдържи и му помаха за последно. Чонло затвори след него и се подпря на вратата, когато я заключи. Щом Сънг си беше вкъщи, всичко беше наред. Не мислеше за нищо, оставаше се изцяло на компанията му и нямаше никакъв проблем. Но сега, в това време на деня, когато Джисънг излезеше за работа, го спохождаше меланхолия. Изпадаше в едно особено настроение и каквото и да правеше, потъваше все по-дълбоко в мислите си. От известно време насам отчаяно искаше да си намери работа, за да е зает с нещо, да е сред хора и да не мисли за глупостите в главата си, но не се получаваше. Не можеше да се впише, не се чувстваше добре. Нещо му тежеше вътре в него.