A demon among men

Глава 117

3 месеца по-късно

- Не ме пускай! - нареди Джемин, чиито ръце трепереха.

- Няма да те пусна, стига си викал - отвърна Джисънг, поддържайки го в гръб.

- Само да си ме пуснал и ще те наритам - заплаши го той.

- Казах ти, че няма да те пусна, кое не разбра?! 

Двамата се намираха в стаята по рехабилитация и Джемин се опитваше да прави малки крачки, хванал се от двете страни за, както ги наричаше той, досадните железни тръби. През последните седмици беше напреднал значително, вече имаше чувствителност в краката и малко по малко се опитваше да се върне към предишното си аз. Реши, че няма смисъл да се самосъжалява и че никой няма да проходи вместо него. В началото, когато най-после склони да започне лечение, краката му бяха изключително слаби, не реагираха на нищо и бяха сковани. Той се ядосваше, че няма никакви резултати, постоянно мърмореше, но въпреки това не се отказа. Нямаше и да се откаже. Не знаеше от къде му бе дошла волята за това, но си искаше скапаните крака обратно в играта.

Джисънг, разбира се, беше до него през цялото време. Беше си намерил нова работа с помощта на Дойонг, бившия му колега, и сега се занимаваше с чистене на коли. Да, не ги поправяше и стоеше по цял ден на крак, но не му пречеше. Имаше нужда от нещо, с което да държи ума си зает, искаше да се товари колкото се може повече, за да заспива лесно вечер, иначе мислите му не го оставяха на мира. Така му харесваше.

Джехьон и Тейонг си бяха намерили квартира и след известното гостуване в дома на Джисънг, най-после се преместиха. Решиха, че искат да останат в града за момента, а и Джехьон също си бе намерил работа. Всичко лека-полека си идваше по местата. След малкия им подвиг в Китай, по новините почнаха да казват за рязък спад в броя на арузериите. Хората се справяха с тях, вече не бяха длъжни да стоят заключени. Никой не знаеше за онова, което бяха направили, но никой от тях не искаше да се показва като герой. Беше им достатъчно, че всичко вече е наред.

Сеул също се нормализира. Поправиха счупеното, построиха разрушеното и се виждаше как живота се връща към нормалния си ритъм.

Но живота за Джемин и Джисънг беше спрял да се движи. Спря в момента, в който останаха отново сами.

На Джемин му беше много трудно, тъй като до сега не му се беше налагало да мине през подобна раздяла. Дълго време сдържаше импулса си да вземе телефона, да се обади на Джено и да му се извини за всички глупости, които наприказва. Но не можа. Просто нямаше смелостта да го направи. Не искаше да се изправя пред него, не можеше да го погледне в очите отново, не и когато го беше наранил така. Надяваше се той да е продължил с живота си и да не мисли за него, но някъде дълбоко в сърцето си се молеше да не го е забравил. Молеше се все още да го обича и един ден, когато стане на крака, да може да отиде при него. Щеше да го направи, щеше да... Всъщност, какво щеше да постигне? След всичко, което направи и каза, Джено едва ли щеше да го иска обратно. Беше го наранил прекалено много и ако отидеше при него, щеше да е направо нагло. Заболя го още повече, щом осъзна това. Ами ако Джено не го обичаше? Ако не го искаше? Ако го беше забравил? Тези въпроси се набиваха дълбоко в съзнанието му и го ръчкаха, докато накрая не рухваше. За известно време беше спрял дори да се храни и това притесни Джисънг наистина много. Умоляваше го да се обади на Джено и да поговорят или поне да стане и да види на какво прилича. Предлагаше му какво ли не, но той все отказваше, докато един ден просто не се събуди и не заяви, че иска да почне да се лекува. Че иска да проходи отново.