A demon among men

Глава 41

Джисънг реши да не се притеснява твърде много и си позволи да е по-отворен. Донгхюк подхващаше всякакви теми на разговор, докато вървяха. А разходката им продължи доста дълго и изглежда Хюк нямаше никакъв проблем с това. Малко преди да стигнат пред неговия блок, Джисънг извади телефона си, проверявайки колко е часа. Ставаше късно, но този път бе предупредил Чонло, че ще се забави и поне нямаше да го мисли. Обеща си, че това е последният път, в който се вижда с Хюк.

- Какво става с Марк? - попита той по едно време, без изобщо да се съобрази.

- Моля? - Донгхюк го погледна. - С Марк?

- Да.

- От къде знаеш за Марк?

Високото момче се проклинаше, че въобще спомена за това.

- Честно казано, следях те - призна си, нямаше смисъл да го лъже. Хюк изглеждаше истински озадачен.

- Следял си ме?

- Само в началото - увери го Сънг. - След като спря да ми говориш, просто не можах да се сдържа и няколко дни те следях. Тогава разбрах за Марк и осъзнах, че няма смисъл да те следя, беше продължил напред.

Другото момче се замисли.

- Излизах с него известно време - каза на свой ред, - но не се получи.

- Защо?

- Не знам. Просто не беше моето. - Донгхюк замълча за момент, сетне добави: - Не беше като теб.

Бяха стигнали пред блока му и спряха да вървят. Джисънг усети как сърцето му забърза ритъм, но се накара да не го издава.

- Благодаря, че ме изпрати - Хюк застана пред него.

- Няма за какво - той пъхна ръце в джобовете на дънките си. - Между другото, има нещо, което исках да ти кажа.

- Какво?

- Мислих за това и ще е по-добре, ако...

- Не го казвай - Хечан го прекъсна рязко.

- М?

- Не казвай, че ще е по-добре да не се виждаме повече - той го погледна решително. - Знам, че направих грешка и че те нараних, но искам да те виждам. Не ми го забранявай.

Джисънг не очакваше подобен отговор и не беше подготвен. Нямаше си и на идея какво да каже или да направи, мамка му. Защо Хюк му причиняваше това? Защо отваряше раните му, защо му припомняше онова време? Загледа се в изражението му. До преди малко той се смееше на някаква тъпа шега, а сега изглеждаше толкова... тъжен.