A demon among men

Глава 90

Джисънг се връщаше с картонена чаша кафе в ръка, когато забеляза Джено да излиза от стаята на Джемин. Побърза да се стигне до там.

- Хьонг - повика го той. Джено изглеждаше твърде блед.

- Къде беше? - Чернокосият го погледна изморено.

- За кафе. С Джемин се сдърпахме и реших да го оставя за малко, докато ни мине и на двамата. Защо, как е той?

- Получи пристъп - отвърна тихо Джено.

- Моля?! - зяпна Джисънг и понечи да влезе, но другия го спря бързо.

- Недей. Тъкмо успя да заспи.

- Как така е получил пристъп?! - не доумяваше той. - Какво му е, кажи ми! 

- Имах предвид емоционален пристъп.

Джено го хвана за лакътя и го издърпа малко по-нататък по коридора, за да не са пред вратата.

- Но защо, какво е станало? Нямаше ме буквално десет минути...

- Опитал се е да стане от леглото - докторът наклони глава встрани.

- Моля? 

- Заварих го на земята. Беше... Беше пълна развалина, Сънг. Удряше с юмруци по пода, плачеше... Кой знае какво щеше да стане, ако не се бях върнал.

Джисънг приседна на близките твърди дивани за чакащи. Осмисляше казаното. Не че не го беше очаквал. Джемин може и да се правеше на корав, но той го познаваше по-добре от всеки. Знаеше какво изпитва, без да има нужда да го изрича на глас.

- Сега как е? - попита едва.

- По-добре. Плака доста и се измори, не отне много време да заспи. За всеки случай останах до него малко повече.

- Разбирам.

- Уредил съм нещата с количката - той искаше малко да смени темата и да не се концентрира върху станалото. - Ще я доставят малко по-късно и ще можем да го изпишем.

- Добре.

- Сънг, чуй ме - Джено застана пред него, гледайи го сериозно, - Джемин в никакъв случай не трябва да остава сам.

- На ясно съм.

- Притеснявам се, че... Че може да направи някоя глупост. Съсипан е.

- Разбираемо е да е съсипан - Сънг намери сили да стане на крака и сложи свободната си ръка на рамото му. - Няма да го оставяме сам. В моя апартамент ли ще го приберем, или у вас?