A demon among men

Глава 4

Чонло чистеше за пореден път тази седмица, тъй като не знаеше какво друго да прави. Омръзна му да си почива или да гледа филми. Качи се на един стол, за да избърше праха над шкафовете. Отново беше потънал в мислите си и се чудеше дали да не се обади на Сънг. Когато усетеше, че положението не отива на добре, винаги имаше нужда да чуе гласа му.

Слезе внимателно от стола и отиде в тяхната стая, всъщност стаята, която преди той делеше с Джемин. Дрехите на Джемин вече ги нямаше, само някои неща, като пяна за бръснене или парфюм, бяха останали на нощното шкафче и в банята. На Чонло му беше кофти. Харесваше Джемин и нямаше нищо против компанията му, но явно Джемин предпочиташе да е при някой друг. Той също, разбира се, имаше право на личен живот. Сигурно бе също толкова изтормозен, колкото и Джисънг. Психически.

Бе събрал прането от терасата и сега сгъваше дрехите на Джисънг на леглото. Започна да ги подрежда в гардероба прилежно. Докато разбутваше вече сложените по рафтчетата дънки, нещо падна на пода и привлече вниманието му. Лоло се наведе и го вдигна, забелязвайки, че е снимка. Беше стара и вече пожълтяла от времето, но успя да разпознае възрастен мъж, в средата на силните си години и малко момче, усмихнато до ушите. По очите му разбра, че това е Джисънг. Усмихна се леко и огледа снимката. Значи това би трябвало да е баща му. Джисънг не му бе говорил по-подробно за него. Може би не искаше, може би още го болеше, но не изпадаше в големи подробности. А може би не помнеше някои неща. Каквато и да беше причината, Чонло нямаше да го притиска. Ако искаше, Сънг сам щеше да му сподели.

Остави снимката на шкафчето и продължи с оправянето на дрехите.

***

Джисънг нямаше търпение да се прибере. Денят му се стори нереално дълъг и просто искаше да си иде у дома, да прегърне Чонло и да хапне нещо вкусно. Зачуди се кога свикна на всички тези неща. Не че преди не се чувстваше така и с Джемин, но това беше различно. Беше Чонло.

Шофираше към квартала си. Джемин. Какво ли правеше той? От една страна искаше да му се обади, но от друга нещо го спираше. Не му стискаше. Да, завиждаше му. Беше му ядосан. Защото Джемин вече беше нормален и избра да продължи по този начин. Избра да живее без него, сякаш не бяха делили един живот. Това наистина го вбесяваше.

Телефонът му звънна, вадейки го от мислите му. Беше го захвърлил на съседната седалка и се пресегна, следейки пътя с очи.