A demon among men

Глава 34

- Сигурен ли си, че не искаш да отидем на лекар? - попита за пореден път Джисънг на сутринта, когато и двамата се събудиха. Беше се обадил в работата, казвайки, че ще закъснее малко днес и има основателна причина.

- Да - въздъхна Чонло, беше му омръзнало да водят този разговор вече от час. Макар още да беше отпаднал, се чувстваше една идея по-добре.

- И все пак мисля, че ще е по-добре да отидем - настоя Сънг, сядайки на леглото до него. Сложи ръка на челото му, беше все така студен, но не и леден, както когато го намери снощи. Събуди се със свит стомах по-рано и имаше чувството, че денят няма да е от най-розовите.

- Добре съм, Джисънг, моля те. Не искам да ходя в болница, не съм чак толкова зле.

Джисънг го огледа, сетне кимна, разбрал, че няма да го убеди. Чонло наистина мразеше болниците и след като прекара две години от живота си в такава, не искаше да стъпва повече там. Да, не той беше пациента, но при всеки удобен момент ходеше да види брат си. И никога нямаше подобрение. Не че нямаше доверие на Джено, той беше отличен лекар, но... Просто... Не искаше.

- За какво се замисли? - зачуди се Сънг, забелязал изражението му и хвана ръката му.

- Нищо особено.

- Можеш да ми кажеш - той му се усмихна мило.

- Просто... Наистина не искам да ходя в болница, Сънг.

- Знам. Разбрах. Няма да те карам повече.

По-големият се доближи и го целуна бавно, след което опря буза в неговата. Малко се беше успокоил, но преживения шок от снощи още го държеше. Дори не му се мислеше какво щеше да стане, ако се беше забавил още. Нямаше сили да си го представи.

- Ще ида да ти направя чай - каза той и помилва лицето му.

- Плодов, ако обичаш.

- Разбира се.

Чонло му се усмихна, когато той стана и излезе от стаята. Излегна се изцяло на леглото и си пое дълбоко дъх. Не му сподели за срещата си с Ронджун снощи и нещо го спираше. Сякаш нямаше нужда Джисънг да знае. Да, не беше нужно. Той и без това нямаше да направи нищо. Защо му трябваше да му казва каквото и да било? Не че искаше да крие, просто... Щеше да го запази за себе си известно време. А и разговорът с Ронджун бе донесъл в душата му покой, какъвто нямаше от доста време. По някакъв начин вече не се обвиняваше, не мислеше единствено за случилото се. Чувстваше се малко по-добре, знаейки, че има шанс да говори с брат си. Дали не трябваше да го попита за миналото си? За семейството им и всичко, което са правели като малки? Беше ли готов да узнае тези неща?