"Безмилостна кралица"

Глава 32

Някой силно разтърсваше тялото ми.Отворих очите си по-трудно отколкото се предполагаше.
Насреща Джордан ми се зъбеше:
-Защо в името на великите седем,Рейвън,...си решила да потрошиш всичко тук?
Леко се надигнах и огледах стаята:
-Не бях в настроение.
-Ставай веднага.
Започнах да се смея зловещо.Усещах,че зъбите ми още бяха издължени.
-Рейвън,осъзнай се.Или се изправи,или ще те оставя да се въргаляш тук като прасе.
-Махни се Джордан.Остави ме да съм сама.
Той вдигна кинжлите ми на масата.
-Може би щом научиш къде ще заминавам,ще склониш да се надигнеш от тази бъркотия.
Още преди да е завършил изречението си,аз бях на крака.
-Къде ще ходим?
Брат ми вдигна парче от огледалото и се засмя иронично:
-Аз се разкарвам оттук,а ти оставаш да си оправяш глупостите.Писна ми от теб.
Почувствах се така,сякаш той туко-що ми бе зашлевил шамар.Примигнах няколко пъти:
-Какво? Махаш се? И къде ще отидеш?
-Там,където пожелая.
Взех един кинжал и го насочих към него:
-И ще ме изоставиш в този вид? Не можеш!
-Само почакай.
Немощна и със забавени рефлекси,метнах кинжала по него.Той с просто движение го избегна.
-Достатъчно.Осъзнай се Рейвън! Погледни се - ти си същинска развалина! Не струваш нищо!Кой ли би желал да бъдеш негова кралица?!
-Джордан...моля те,не ме оставяй.
Сълзи напираха в очите ми.
-Ти се опияни от властта,сестро.Тя ти дойде много в повече.Собствената си сила ще те унищожи.И аз няма да бъда там да те спася.
Изпищях срещу него.
Рязко се надигнах от леглото,викайки името на брат си.
Всичко е било сън,помислих си.
Завивките се бяха омотали около крайниците ми,по челото ми се стичаше пот.Огледах стаята-всичко изглеждаше като ново.Как...?
В този миг,Джордан се появи пред мен.По лицето му се четеше тревога.
-Тук съм,тук съм.Всичко е наред.
Сгуших се в обятията му и прошепнах през сълзи:
-Сънувах кошмар.Ти си тръгна от тук.
-Не бих го направил,дори и да си най-лошата сестра на света.
-Никога не ме изоставяй.Никога.
Той ме прегърна още по-здраво:
-Обещавам ти.
Продължих да плача близо час след това.Емоциите ми ме заливаха като водопад,който никога нямаше да пресъхне.Мисълта той да ме изостави,бе все едно да отнемат част от сърцето  ми.А моето и без това бе на парчета.
Джордан ме остави да лежа до края на деня,без да ме разпитва защо съм изпочупила всичко.Аз от своя страна бях напълно изтощена,за да говоря.
Късно вечерта,той ми обяви че ще е извън замъка за няколко дни,и че ако има нещо Ник щял бъде до мен.Просто му кимнах за довиждане.
Когато най-накрая се събудих,беше заради неистов глад.Отидох в банята,измих лицето си и видях,че проклетата ми коса бе вече напълно изгубила русия си цвят.Сега на негово място бе бялото,което изглеждаше прекалено светло на фона на заобикалящия ме свят.Просто въздъхнах и се проклех на майчиния ми език.
Излязох от банята и повдигнах блузата си.Не бях наясно колко дни съм спала,но подутината  се бе увеличила,макар и с малко.
-Мамка му.
Обадих се на Джордан.Той звучеше развеселен.
-Къде си?
-Пътувам.Ти как си?
-Не ми каза,че ще пътуваш.Накъде си тръгнал?
-Докато ти спеше,аз получих писмо от Хънтър.В него пише,че желае да ме види.
Това пък защо?
-А мен? Пишеше ли нещо за мен?
-Не те е споменал.Всъщност,изрично е подчертано да не идваш в замъка му.
Ако носех нещо в ръцете си,то със сигурност щеше вече да е на земята.Но за разлика от това,ченето ми увисна:
-Предай на Хънтър,че в най-скоро време може да очаква листа от споразумението помежду ни,решено в Раскар,забодено на главата на първият убит от мен вълк.Предай на многоуважаемият крал на вълците още,че може да си  набута скапаната ръждива корона в задника.
И прекъснах разговора.Отворих гардероба си и изкарах оттам черна риза и дънки в същия цвят.Сложих на главата си тиара от малки тъмно-сини диамантчета и сребърна гривна във формата на нож  на ръката си.Облякох любимото наметало и обух високи до коляното кожени ботуши.Сресох бялата си коса и сплетох една плитка отстрани.Излязох от стаята си и поех накъдето ми видят очите.