"Безмилостна кралица"

Глава 52

                                •Рейвън•

Същата нощ се събуждах няколко пъти от зверски болки в стомаха.Сънувах кошмар след кошмар и за капак баба ми Арабела се яви насън.Не ми говореше нищо-само внимателно ме изучаваше с ледения си поглед.Тези нейни толкова светло сини очи,почти бели, се взираха в мен.
Отказах се да остана в леглото.Накрая вместо да тичам постоянно към банята просто постелих във ваната и легнах там.Хънтър роптаеше срещу решението ми,но го уверих че ми е удобно.
Аз оставам тук.
Джордан бе дошъл с ясната задача да ме върне удома час по-скоро,но уви-нещата само се усложниха.Серина ми каза за раната му,а аз ѝ благодарих че се е погрижила той да си тръгне закърпен от тук.След разправията ѝм с Джордан,вълкът беше нервен.Очите му така ѝ не възвръщаха нормалния си цвят,а това ме тревожеше защото животинското у него надделяваше.Посрещнах изгрева гладна като лъв.Седнах до Хънтър и погалих косата му.Той леко помръдна и изръмжа,но не се събуди.Ноктите му се бяха забили във възглавницата и стискаха силно плата.Хищникът в него властваше над съзнанието му.Особено когато е около мен.
Облякох черните си бойни дрехи и взех пистолет,ками и камшика си.Трябваше да размърдам кокалите си.
Отидох в тренировъчната зала и подготвих няколко съоръжения.Стегнах колана на кръста си и започнах да мятам ками по мишените-превъртах се във въздуха,правех предни и задни салта,стрелях с пистолетите и накрая вкарах камшика в употреба.От тавана висяха въжета;завързах глезените си за тях и погледнах надолу към пода-бях на десет метра от него.Опитах се да омотая едната част на тялото ми около едното въже и така да стрелям срещу подвижните мишени-вълци.Разтрих китките си и започнах да стрелям.Свистенето на куршуми ме върна обратно на бойното поле,а очите ми придобиха кървавочервен цвят.Превъртах се отново около въжето и мишените,увивах камшика около вратовете на жертвите ми и не след дълго бях толкова погълната от тренировката,че не усетих как здраво съм омотала въжетата около мен.Последната мишена изникна от земята и аз се прицелих в нея,само че миг преди да я съборя,стомахът ми се преобърна и изпуснах оръжията си.От внезапното изпъване на тялото ми към земята,въжетата се омотаха още повече около мен,движенията ми бяха ограничени и за капак след секунди щях да падна от десет метра височина по лице.
-Рейвън!
Миг преди лицето ми да се сблъска с твърдия под,Хънтър ме улови.
-По дяволите Рейвън! Прекалено рано е за унищожение!
Той ме остави на земята и се зае да ме отвърже.Не ми стигаше въздух,за да отговоря.
Хънтър ме погледна притеснено:
-Рейвън кажи нещо!
Дръпнах се от него и върнах вечерята си на пода.Всъщност по-скоро само кръвта.Цялото ми тяло трепереше,пръстите ми бяха изтръпнали,а по гръбнака си усещах тръпки.Вдишах внезапно:
-Боли ме.
Въздуха го нямаше никакъв.Хънтър се доближи,дръпна блузата ми и виждайки корсета отдолу,се разяри.
-Явно наистина искаш да се убиеш! Какви са тези глупости,Рейвън!
Изправи ме на крака и се зае да го отвърже.Отдръпнах се от него,но той ме хвана за ръката:
-Не си го причинявай.Просто недей.
Позволих му да го махне и после погледнах към мишените и падналите ми на земята пистолети.Вдигнах ги.
-Утре заминавам.Връщам се при вампирите.
Хънтър ме погледна с почуда:
-Брат ти вече замина за Русия.Какво ще правиш там сама?
Говореше така сякаш онова място ми беше чуждо.А то е мястото,където съм родена.Седнах обратно на пода и кръстосах крака:
-Кралството ми не може да остане незащитено.Против правилата е.
-Каза на Джордан,че оставаш тук.Оставаш при мен,Рейвън.Защо сега ми съобщаваш това?-едва се сдържаше да не се превърне.Яростта струеше от тялото му.
Раздразнение се четеше в гласа му.
-Обичам те Хънтър,адски много и искам да остана тук възможно повече.Но нещо дълбоко в мен ми подсказва,че трябва да се върна в Замъка на Дявола.Той е моят дом.
Вълкът огледа залата:
-Говорили сме го много пъти-не мога да те спра,принцесо.Но сега,когато знам че опасности те дебнат навсякъде и не само твоят живот е застрашен,се страхувам да те пусна от тук.От мен.
Той ми подаде ръка и ме вдигна към себе си.Подпрях ръце на гърдите му.Хънтър прокара пръсти през косата ми и ме огледа-очите му бяха странна смесица от ярко жълто,кафяво и зелено.Най-накрая изглеждаха малко по-човешки.
-Обещай ми че няма да напускаш пределите на тази страна без да ми кажеш къде и за колко време отиваш-Хънтър погледна към пръстена-...обещай ми и че за нищо на този свят не ще сваляш пръстена.
Затаих дъх:
-Обещавам.
Бебето изрита силно.Толкова силно,че Хънтър се отдръпна и коленичи пред мен.
-Искам да прекарам този ден само с теб.
И така и стана.Не се отделихме един от друг.Нито за миг.