"Безмилостна кралица"

Глава 2

Събрах дрехите си в куфара и бях готова утре сутринта да се върна в Ню Йорк.Вкъщи.
Хванах се за главата-чакаше ме толкова много работа.Имах посещение при малките,за да видя как вървят тренировките им и съответно аз самата да ги обучавам за няколко часа всеки ден.
От случилото се преди пет месеца вече всяко дете и възрастен посещаваше извънредни тренировки поне два пъти в седмицата.
В следващия момент,стомахът ми се завъртя и преди да се усетя бях над мивката и върнах всичката си вечеря заедно с малко кръв.
-Мамка му.
Пуснах водата и се измих преди Хънтър да е дошъл.Облякох една от тениските му и се загледах през прозореца.Всичките тези неща,свързани със здравето ми не бяха случайни.Все повече отказвах да пия кръв и това рефлектираше на свикналия ми с червената течност организъм.Чувствах се като човек.Безсилна.
Излязох от тоалетната и се насочих към спалнята.
Хънтър влезе вътре и се обърнах към него.Той свали блузата си,а аз наблюдавах как при всяко негово движение,мускулите му потрепват.Татуировките му бяха толкова наситени,че на лунна светлина изглеждаха като живи.
Той се приближи към мен,завъртя ръката си около талията ми и рече:
-Не искам да си тръгваш утре.
Целуна ме и ме бутна към стената.Обвих крака около кръста му и забих ноктите си в гърба му.
-Знаеш че...-той ме ухапа леко по врата и аз изръмжах тихо,но раздразнено...-По дяволите,Хънтър винаги ме изкарваш от равновесие,когато става дума за важна тема.
Звукът явно му хареса и той ме занесе на спалнята.Тялото му беше толкова горещо до моето.Избутах го от дясната ми страна и го възседнах.Хванах ръцете му и ги приковах към матрака.Очите му придобиха жълт цвят.Моите морско син.
-И сега?-попита той.
Размърдах се и той изръмжа.Нямаше да се дам толкова лесно.
-Сега...-надвесих се към него...-сега си мой,Кралю на вълците.
Той изръмжа и се надигна обгръщайки кръста ми с ръце.Повдигна ме в скута си,а аз изхлузих тениската му от себе си.Без дори да се възспра,просто инстинктивно ,забих зъбите си в него.
Топлата кръв навлезе в гърлото ми и той изръмжа :
-Не спирай.
Преди два месеца,докато отново пиех от него,той едва не се пръсна от удоволствие.Твърдеше ,че се чувства феноменално.Притеснявах се да не го нараня,но той ме убеди че всичко било наред.
Щом бях готова,просто се тупнах от дясната му страна и той изпъшка:
-Буквално ми вземаш силата,Рейвън.
-Ще те лиша от още много неща,Хънтър.
Тази нощ не спях спокойно.Събуждах се на няколко пъти и все тичах към тоалетната.Не повръщах,но главата ми се въртеше като пумпал.Погледнах се в огледалото и огледах лицето си-толкова много изглеждах като човек.Кожата ми беше обрамчена с някоя и друга бръчка,а устните ми нямаха почти никакъв цвят.Приличах даже на болна.
Седнах на ръба на ваната и вдигнах поглед към Луната.Бях го правила много пъти и всеки един от тях бе по-различен от предишния.Луната сякаш менеше образа си.
-Рейвън?
Дори не го бях осъзнала ,че е буден.Изправих се и преди той да ме прегърне,прошепнах:
-Защо си станал?Добре съм.Всичко е под контрол.
Хънтър ме прегърна и  погали главата ми:
-Имаш ли нужда от лекарства?Вече доста пъти те сварвам да правиш така през нощите.
-Стига,казах ти че всичко е наред.Няма повод за притеснение.
Той ме прегърна още по-силно:
-Знаеш,че не можеш да ме излъжеш лесно.Кажи ми какво става.
-Просто е заради отказа ми да пия кръв.Тялото ми се променя .
-Но ти ...все още пиеш?!Как така?
-Все по-често я замествам с храна.Всичко в мен се бунтува.Нормално е.
-Рейвън-той ме целуна по челото-...Обичам те толкова много.Защо правиш така?Самонараняваш се.
-Знам.Аз също те обичам,но това ще е моментно.Аз съм добре.
И мисълта,че утре отново ще си тръгна не ми даваше покой.Брат ми отчаяно се нуждаеше от мен,а аз желаех да съм с Хънтър постоянно.
Но това беше моята реалност-бях разкъсана между два свята и все някога трябваше да избера единия.Трудният ми избор щеше със сигурност да дълбае сърцето ми докато съм жива,а може би и след това.Да загърбиш всичките си отговорности и да ги прехвърлиш ей така на някой друг,не беше в списъка ми.Трябваше да се справя сама,защото знаех че така всичко ще е в ред.Но съзнанието ми нашепваше,че нищо няма да се получи по начина, по който желая.
Върнахме се обратно в леглото и аз се сгуших в него.Ако някой ми бе казал преди месеци,че ще се озова в едно легло с не просто един върколак,а с господаря им,щях със сигурност да го убия с голи ръце.
Но съдбата има ужасно чувство за хумор.От нас зависи дали и ние ще се смеем с нея,или тя ще ни смачка.