От различни светове

Страхът...носталгията

Стоях на леглото в стаята на Доминик, докато Стюарт почистваше раните по ръцете ми. Доминик стоеше до мен, явно за морална подкрепа.

- Никой не разбра!- каза Стюарт докато бинтоване дясната ми ръка.

- Моля?- погледнах го въпросително.

- Никой не разбра за дядо ти.- каза и затвори аптечката.- Явно заради паниката която се създаде...- тишината отново погълна всичко.- Трябва да си силна.- стана от стола на който седеше и излезе от стаята.

- Али, какво се е случило?- Дома Ник веднага попита.

- Не знам...дори не разбрах половината думи на мама защото гласът ѝ трепереше от страх.

- Е нали преди няколко дни нищо му нямаше...

- Не е дядо Кол....

- Как така?- учуди се той.

- Бащата на мама е получил инфаркт.- обясних му.- Баба...- казах изплашено и започнах да търся телефона си.- Боже, как ли е баба?- паникьосах се.

- Али...Али!- появили тона си, за да мога да се съвзема.- Легни си сега, утре като станем ще има звъннеш на всички и ще говориш с тях. И без това не си в състояние да разговаряш с тях. Освен да се изплашиш още повече не виждам да излезе нещо по-добро.

****

Цялата вечер не можах да мигна и стоях до телефона ми. Дори след цяла нощ будоване не ми се спеше, но обратното на мен Доминик спеше като пън.

Слязох долу и там заварих Стюарт, който правеше закуската.

- Как си? Успя ли да поспиш?- попита ме щом ме видя.

- Не успях да мигна цяла нощ...дали от паниката?- попитах го, а той само повдигна рамене и ми подаде някаква чаша с кафе.- Не пия кафе.

- Добре.- каза, взе чашата и изпи една голяма глътка от течността в нея.

- Какво кафе харесваш?- не знам защо му зададох този въпрос, може би защото не исках да стоим мълчаливо.

- Всякакво...когато разбереш някои неща, това какво кафе ще пиеш е без значение.

- Доставя ли ти удоволствие?

- Може би...хората казват, че не е полезно, но може би това е единственото сладко нещо което ми остана.- обясни и се облегна на плота срещу мен.

- Майката на татко много обичаше да пие кафе...дори мислите еднакво.- казах и сълзите се образуваха в очите ми.- Много ме е страх...страх ме е.- не издържах и се разплаках.

Стюарт остави чашата си о бързо дойде до мен и ме прегърна. Започна да тъпа леко главата ми в опит да ме успокой.

- От какво те е страх?

- Да загуба още някой...след смърта на баба...сякаш...не знам промениха се много неща. Не можем да празнуваме нито един празник без да плачем за баба. Страх ме е, че ако се случи още нещо с някой от нас аз ще откача.- говорех през плача си. -Разбираш ме, нали?- отдръпнах се от него.- След като няма как да им помогнем...- сякаш ми олекна след като го казах на някой.- Извинявай, че ти досаждам....- изтрих сълзите си.

- Ако искаш плачи. Напомняш ми на по-малката ми сестра.- каза и тъга обвзе лицето му.- Тя не можа да издържи смърта на родителите ни и се самоуби...защото нямаше кой да ѝ помогне да излезе от блатото в което беше потънала. Аз бях твърде зает да организирам погребението, после да работя, за да може да живеем по някакъв начин. Чаках и дете....страхът...носталгията...това са много плашещи и ужасни неща.