От различни светове

Сбогом... детство

Седях в кухнята все още мислейки и обмисляйки информацията, която получих преди няколко часа.

Бях облегната на кухняския плот, държейки в лявата си ръка чаша с водка, дясната седеше свободно пусната до тялото ми, а погледа ми някъде в мрака пред мен.

Цялата къща беше потънала в мрака и тишина...болезнена тишина.

Малко по-малко реалността ме настигаше и набутваше тази омразната истина в лицето ми.

Остарявах...

Пораствах...

Мечтаех...

Но нищо не стана така както трябваше да стане.

Вярвах, че ние с Николас ще бъдем двойка, преди да срещна Доминик. После повярвах, че с Доминик ще изградим и направиш семейство, но и това не стана. Появи се Юрий...отново не се получи.

Болката в мен се усилваше, но мислите ми все още бяха така объркани...неразбираеми.

Оставих чашата на плота и с бавни крачки тръгнах с боси крака по стария паркет към входната врата.

Не ми пукаше, че отново бях само с тениската на Юрий. От както се разделихме обикалях с неговите дрехи, без да ми пука особенно. Дори аз не подозирах, че имам толкова много неговото дрехи. Хладния вятър погали топлата ми кожа щом излязох от къщата, оставяйки входната врата отворена.

Стъпих на мократа от росата, мека трева и закрачих с бавни крачки по нея. Седнах на тревата на малката ни морава пред къщата и се излегнах.

Загледах се в звездите...толкова красиви...

Стояха там и гледаха всичко това...без да се променят. Изминаваха толкова години, но те винаги си седяха там, същите, без проблеми...без тъга.

Сълзите отново намериха пътя си по лицето ми. Очите ми бяха пълни със сълзи, което замъгляваше погледа ми.

Не усетих кога всичко това дойде... Сякаш вчера си играехме по улиците...
Или бягахме от училище...

- Измина цяла епоха!- засмях се на спомените си, но сълзите не спираха.

****

Седмица след като Джейми ми съобщи, че окончателно се мести в Европа. Беше продал апартаментите си, къщите, колите...а галерията беше дадена на друг.

Седях на летището и плачех..

- Недей така скъпа! Натъжавашме повече...- каза със сълзи в очите.- Знам, че е трудно, но...моля те! Често ще идвам, не мога без вас. Вие двете сте ми сестри...живота ми е свързан с вашия.- последните му думи бяха съпроводени със сълзи и тъжна усмивка.

Когато се сбогувахме той тръгна...

Крачките му бяха толкова бавни...толкова мъчителни.

Виждах как детството ми си отива с него. Всичките ни спомени промениха чувствата, които ми носеха.

- Сбогом!

Кати ме прегърна, плачейки неконтролируемо, след като Джейми изчезна от погледа ми.

- Кати...- започнах, но гласът ми се пречупи и спрях, за да събера малко сили, за думите, които щях да произнеса.- След няколко дни ще се оперирам.- казах тихо.

Тя се отдалечи от мен и ме огледа добре.

- Защо? Къде?- лицето ѝ пребледня.

Хванах лицето ѝ и я гледах добре. Тя все още не знаеше за проблемите ми. Все още вярваше, че съм добре.

- Имам проблеми с нервите...- усмихнах се.- Случва се нещо в главата ми.- уточних се, при което тя застина.

- Али...- не знаеше какво да каже.

- Ние се сбогуваме с детството си...

- Али...- прекъсна ме. Не искаше да ме слуша.

- Пораснахме Кати, изживяхме цяла една епоха, но времето ни дойде...трябва да пораснем.

- Какво искаш да кажеш?

- Ние сме сестри...сега, утре, догодина и за цял живот.

- Разбира се!- тя хвана ръцете ми.- Ние сме сестри.- плачеше, но усмивката ѝ не изчезваше от лицето ѝ.

- Кога пораснахме толкова? Защо стана толкова бързо?

- Няма ли някое чудо...да ни върне обратно.- попита през сълзи.

- Чудесата за нас са рядкост...чиста случайност.

Без Кати да осъзнае се сбогувах с нея...дори да бяха само 10%....отново имаше риск...