От различни светове

Жива?...изчадието..

"Времето лекува всичко"

Времето не лекуваше нищо. Просто започваш да свикваш със неизбежната болка.

Искам да си поема малко въздух...но не мога. Не успявам.

Може би съм твърде стегната, защото всичко случващо става по моя вина....може би и защото след всичко, аз единствено останах здрава.... жива....

Не знам какво се случваше....

Мама се разболя....не знам какво стана...един ден просто получи паник атака и трябваше да отидем в болницата...и така разбрахме, че има обсесивно кулпулсивно разстройство.

Шокът беше голям, но бързо трябваше да се съберат и да продължа. Следователно след като мама се разболя, само аз и татко работехме.

Но това не беше достатъчно явно....

Стана инцидент...татко падна от втория етаж на някакъв ....
Долната част на тялото му не реагира след операциите...татко стана... инвалид...

От всичко....дядо получи два силни инсулта след, които забрави как се ходи и говори....

Останах сама...затова Раян напусна работа и с леля започнаха да ми помагат и да гледат нашите...

Раян не можеше да ме гледа...

Мама плачеше постоянно....

Вуйчо не ми говореше, дори не ме поглеждаше, когато идваше вкъщи да види мама.

Баба...след смъртта на дядо се поболя от мъка. Разви диабет и проблеми със сърцето.

Лелите ми също, не преживяха добре случващите се около нас и те също се разболяха....

Болката не минаваше...всеки ден ставаше все по труден, все по-тежък.

Не знам как...как преживях последните три години и половина. Не знам.

След първата година Кати замина за Маями, при роднини на майка си...за да се разсее от ситуацията тук.

И тогава наистина се почувствах сама.

Ударих дъното...

По всякакъв начин...

Психически, физически, финансово, емоционален...всякакъв.

Не мога да обичам живота си....
Имах чувството, че е спрял, че не го живея...сякаш всичко това не се случваше на мен.

Чувството беше ужасно...сякаш душата ти се разкъсваше.

Да плача вечер се превърна в моя рутина...да гледам погледите на близките си пълни с омраза.

Да...омразата зае мястото на любовта ни.

Продадохме колата и всичките си картини, заложихме къщата на дядо и баба. Наложи се да заложих бижутата, които имахме.

Работех много...като сервитьор в кафенето в което работех до сега и в нощен бар, касиерка в един квартален магазин, през обедните почивки разхождах кучета, през почивките гледах деца и чистех къщи...

Пропаднах...и не знам какво още ще стане.

Парите не ни достигаха, нито за лекарства, нито за лечението на мама, татко или дядо, нито за храна, вода или ток....

Чувствах се твърде долна...затова не исках близките ми да ме виждат. Излизах рано сутрин и се прибирах късно вечер, а имаше и дни в който само работех без сън.

Това беше живота ми...една помия.

Чувствах се като изчадие.