От различни светове

Мамка му...

Мамка му, какво стана?

****

Александра дойде до вкъщи. с дядо, за поредния преглед, но днес нещата се объркаха.

Александра беше замислена и за целия ден не ме погледна нито веднъж. Когато я питахме какво е станало тя веднага сменяше тема.

*****

Нещата вървяха добре. Поне за сега.

Седях в кафенето и чаках смяната ми да свърши, защото по късно щяхме да ходим на гости на някакви близки познати. Затова дядовците ми стояха с мен в кафенето до последно.

Александра влезе в кафенето и седма до мен. Четиримста бяхме заели едно от сепаретата в кафенето, защото точно сега нямам много клиенти и мога да говоря спокойно с тях.

Очите на Александра са зачервени, а лицето ѝ подпухнало. Личеше си, че грима ѝ е бил размазан и се е опитала да го оправи, но не много успешно.

Докато седи и слушаме разговаря на двамата възрастни мъже до нас, забелязвам, че ръката ѝ трепери. Замислена е за нищо. Само по треперенето на ръката ѝ мога да разбера, че нещо не е наред. Това ѝ е навик от дете.

- Мамка му, какво става?- питам бясно.
Преди ден я гледам в това ужасно състояние.- Ако е станало нещо с Александър, ще отида и ще го обезглавя!- викам без да оставям възможност да ми обясни.

Двамата мъже стоят мирно в неразбиране. Ако те не бяха разбрали, аз ясно виждах, че нещо не беше добре.

- Всичко е наред...със Саша сме добре.- казва с тих глас.

- А какво Алекс? Какво е?- викам и ръкомахам с ръце.- Кажи ми!

- Нищо важно...

- Защо си плакала? Защо ръката ти трепери?

- Али, моля те спри!- казва през зъби. Щях да я пречупя.

- Алекс, аз съм ти като сестра...имам правото да знам какво ста...- еиканито ми бе прекъснато.

- Доминик се жени!!- извика и стана от мястото. Започна да обикаля из помещението.

Аз спрях да говоря...името му...

Две години...две години в които изолирах себе си от неговия свят. Спрях да мисля за него, забравих името му. Забравих образа му....

Но още го обичах. Обичах го твърде много, за да го загърбя толкова лесно.

Да бяха минали две години от развода ни, но въпреки това беше толкова скоро...

- Доволна ли си?- извика със сълзи в очите.- Поканена съм на сватбата му с Касандра...- проплаква...

****

Отменихме обяда...

Седяхме вкъщи в пълна тишина. Никой от нас не искаше да изрече думите, които се въртяха в главите ни.

Излязох на вън, за да се махна от неловката обстановка вкъщи. На улицата видях Кати, която се караше с Итън.

Тя му викаше нещо, а после той на нея. Провалих и нейната връзка. Продължих надолу по улицата подминавайки и тях. Стигнах до къщата на баба и дядо...той ни помогна да я откупим от банка(не съм сигурна дали так се казва). Подминавам и нея...

Щом се върнах пред къщата ни видях спряна колата, която той ми подари за рождения ми ден. Забързвам крачката и силни викове се чуват от нашата къща. Щом влизам вътре, на дивана ни Касандра седеше спокойно, докато виковете огласяваха цялата улица.

Щом се ме видя се усмихна подло и стана, взимайки скъпата си чанта от дива ни. Доближава се до мен и вади бял плик от чантата си.

- Няма как да не те поканя! Все пак ти ни събра!- казва с доволна усмивка.

Не знам какво да кажа или направя! Не бях срещала такава наглост и подлост до сега. С какви очи идва тук и то...за да ме покани на сватбата им.

- Искам да дойдеш задължително!- казва и набутва плика в ръката ми.- Ще те чакам!- обръща се към останалите и им помахва преди да тръгне.

С треперещи ръце отварям поканата. До текста, който беше написан, беше тяхната снимка...с моя мъж.

Моята любов.

Моята рокля.

Моя живот.