От различни светове

Дано...

Не знам какво става.

Не знам къде съм....

Държа се. Просто се опитвам да...

Не знам нищо. Опитвам се да направя нещо, което дори не знам какво е.

През последните два дни, изпитах толкова болка. Видях толкова сълзи и чух толкова болезнени стенания.

Не мога да опиша болката която изпитвам. Чувствам се изтощена.
Исках да викам, да чудя, искам да рева, искам да изпочупя всичко, но не мога. Не мога.

Седейки тук...пред ковчега му.

В нашата къща...

- Моите съболезнования!- поредния човек влезе тук.

- Хайде да излезем за малко!- Кати ме дръпна, за да излезем от къщата.

Минавайки покрай вуйчо, видях една омраза към мен.

Бях на сигурна в това, че аз съм виновна. Знаех това. Затова и не търсех съжаление от никой. Гледах да не се пречкам на никой и да му насочвам вниманието към мен. Не заслужавах съжаление.

Когато стигнахме на гробището...гледката, която се разиграваше пред очите ми, ме срази.

В този момент исках това да бъде сън. Исках да се събудя и да разбера, че всичко това е само кошмар...но не беше. Писъците на баба отекваха в главата ми.

- Стани! Стани, Иване, стани!- беше на земята до ковчега на дядо.- Стани! Стани! Кажи ми, че не е истина!- виковете ставаха все по отчаяни.

През цялото време бях забила погледа си в земята. Чувах риданията на всички.

Моментите ми се губеха. Не знаех как съм дошла тук, какво става в момент.

Когато дупката беше запълнена, не мога да издържа и като всички останали и аз заридах.

- Али, моля те...- опита се да каже нещо Кати, но гласът ѝ се пречупи и тя също зарида.

- Бъди силна!- думите на Юрий достигнаха до мен.

- Кати, моля те, поне ти бъди силна. Заради нея!- думите на Джейми бяха тихи, но въпреки това ги чух.

Въпреки, че Юрий ме придържаше, краката ми не издържаха повече и паднах на земята.

Без да мога да пролея сълза стоях и гледах, вече запушената дупка.

- Николас, ние тръгваме...остани при Али!- чух вуйчо да казва.

- Какво направих? Какъв урод съм? Защо ми го причини?- започнах да ридая и да удрям земята.

- Али, моля те, стани?- Кати падна на колене до мен. Лицето ѝ беше обляно със сълзи.

- Защо не бях аз? Защо не умрях аз?- извиках и ударих силно гърдите си.

- Али не го прави!- Николас седна на земята до мен.- Не си виновна и ти го знаеш.

- Напротив...ако не бях аз сега...сега щеше да е жив. Щеше да ми се смее или подиграва...щеше да ми вика...щеше да се гордее, че разбих носа на Гардън...- засмях се иронично.

- Нито леля е виновна нито ти...това през което минаваме ние е по тяхна вина....

- Моите съболезнования!- до болка познат глас ни прекъсна.

- Какво търсите тук?- злобния глас на Юрий се чу.

- Кой си ти? Дойдохме да отидем съболезнования....- изсъска злобно Итън.

- Изчезвайте!- казах тихо без да поглеждам към тях.

- Итън махайте се!- Кати стана.

- Не можете да ни....

- Изчезнете!- извиках толкова силно с което изненадах всички.- Изчезнете от погледа ми! Изчезнете от живота ми!- станах и ги погледнах.- Изчезнете от живота ми!- извиках отново и заблъскаха Доминик, който беше изненадан от реакцията ми.

- Али, успокой се!- Джейми се опита да ме дръпне.- Не го...

- Остави ме! Твърде дълго пренебрегвах случващото се.- огледах добре Касандра и Доминик, а след това и Итън.- Нека прекъснем всичките си връзки... Просто Изчезнете от живота ми. Нито аз искам да ви виждам, а и съм сигурна, че и вие ще бъдете -по-щастливи ако не ме виждате. Затова нека днес да е последната ни среща.- гласът ми беше пълен с омраза, ненавист и презрение към тях.- Нека това да е последната ни среща...нека смъртта на брат ми, баба ми и дядо ми ви е стигнала..

- За какво говориш?- той се изненада.

- Изчезнете от погледа ми, защото не знам на какво ще бъда способна...- заплаших ги очевидно.

- Кати трябва да говорим....

- Итън...нека това бъде края. Не мога повече така. Това непрестанно измъчване. Този безкрайна болка...

- Кати?- той беше изненадан от думите ѝ.

- Махай те се от тук. Нямате място тук!- каза Кати и се обърна с гръб към тях.

- Заслужаваш си всичко, кучко!- Касандра каза, но преди да разбере какво е станало я зашлевих доста силно, че падна на земята.

- Някой ден...някой ден ще стоиш в краката ми.- думите ми излязоха през устата ми без да обмисля казаното.- Кълна се в паметта на дядо. Някой ден всички вие ще сте ми в краката!- гласът ми беше пълен с ненавист и омраза. 

Единствените чувства към тях които изпитвах към тях вече са само омраза и презрение към фамилия Уилямс.

- Не ни заплашвай малка...

- Не ме предизвиквай...- преподредих я за пореден път.- Дано изгниете в някоя дупка.- изплюх се в лицето ѝ и се върнах при гроба на дядо.