Елеонор и Водният пръстен

12 глава

   Както и очакваше, не ги бяха забелязали. Стреляха по лодките примамки, но никой не се сети да провери другите лодки отстрани. Не след дълго силният звук от хеликоптер се чу и той потегли към вече изчезналите примамки.

   Елеонор даде знак на съучениците си с ръка да се качат в лодката.

   Страхът и желанието да живеят ги правеха изклчително организирани, тихи и прецизни. Истински войници.

   Запали двигателя и потегли в противоположната посока. Скоро още един двигател на моторна лодка се присъедини към нейната. Тази на Джъстин. Двете лодки се изравниха. Двамата се спогледаха и си кимнаха. Не беше нужно да си казват каквото и да било. Да, това беше затворът Фунчал. Намираше се някъде между остров Фунчал и Мароко. И да, трябваше да ги върнат всички възможно най- скоро.

***

   Пътуваха цяла вечност и наследницата се чудеше дали са поели в правилната посока, или са объркали, и сега пътуват към Америка по погрешка. Всъщност ако се абстрахираха от това, чувството беше доста магическо. Небето и морето изглеждаха като едно цяло. Звездите във водата блестяха дори по- ярко отколкото на небето, като диаманти! Тъмна, нежна, кадифена, безбрежна красота!

   Пръските вода, соленият вятър и стабилната доза адреналин в кръвта 'и я държаха. Когато най- накрая съзряха бряг и завлякоха лодките навътре, за да не бъдат намерени, Елеонор усети истинската тежест на веригите около китките си. Тя все още беше пленница, все още беше окована.

   До нея всички налягаха по плажа или се скриха някъде из тревите и дърветата, за да спят. Джъстин нямаше сили дори да дърпа лодката. Само тя не можеше да заспи. Кръвта във вените 'и бушуваше. Стоя на пост, защото искаше да е сигурна, че няма онзи хеликоптер да ги открие.

   И отново се взря във водата пред себе си. Толкова спокойна. Толкова величествена. Вече имаше време да остане сама с мислите си. Да осъзнае всичко- от къщата на Индиго до сега.

   Какво? Как? Мам*а му!

   Как се предполагаше да ги върне всичките? Как, въобще, беше успяла да ги измъкне всичките?

   Ама, че каша!

   Една дяволита мисъл се прокрадна в ума 'и, която я накара да прехапе устни в усмивка.

   Как ли беше реагирал Джейк когато беше видял изкъртените вериги?

   От изток, иззад дърветата, небето започна да става все по- светло. Слънчевите лъчи се опитваха да пробият през мрака в красиви розови и оранжеви цветове. Новият ден. В главата 'и не спираха да се повтарят моменти, от когато го беше видяла за пръв път. Арогантен, самоуверен, самонадеян, смъртоносен, може би дори плашещ, но много красив и интелигентен. И онзи начин, по който я нарече в затвора. Черешка. Защо? От къде, по дяволите...