Елеонор и Водният пръстен

61 глава

   Джейк седеше на дивана в хотелската си стая, подпрял глава в ръцете си, мъчейки се да се съсредоточи върху книгата пред себе си. Без резултат. Главата го болеше, спеше му се и най-лошото- трябваше да прочете книгата. Която беше написана на древен език, и симвалите се размазваха пред очите му. Не, най- лошото е, че беше в повече от отвратително настроение, защото не му харесваше идеята да затъва в и без това объркания си живот! Защо му трябваше на Боб да го предизвиква? Защо му трябваше изобщо да му доказва? Защо му беше да се прави на психолог?! Завесите бяха дръпнати и цялата стая се озаряваше от слънчевите лъчи, които още повече го дразнеха- и зрението му, и настроението му, и хвърляха отблясък върху жълтите страници. Просто не можеше да се съсредоточи. И ненавиждаше всичко.

   Чу се чукане по вратата на стаята.

  - Кой е?
  - Room service- отговори му престорен женски глас.
  - Влизай.

   Вратата се отвори и стаята допълнително се озари от засмяното лице на Боб Блейк. Русата му коса сега беше разрошена, а очите му блестяха от радост, както винаги. Този човек винаги ли беше толкова лъчезарен? Откъде го вадеше този оптимизъм? „А може вечерта за него да е била по-приятна."

  - Кажи ми, че носиш хапче!
  - Здравей и на теб! Толкова топло посрещане! За мен? Нямаше нужда!- вдигна вежда когато видя изтормозено- ядосаният поглед на приятеля си.- Да, ето- и му подхвърли една малка кутийка. Джейк я взе и бързо глътна две хапчета.- А може и да са противозачатъчни, не погледнах какво взимам.

   Джейк се задави и го изгледа лошо. Погледна кутията и когато се увери, че е хапче за глава, преглътна.

   Блейк го гледаше отстрани, клатейки глава, скръстил ръце. Приятеля му не изглеждаше добре. А тази книга пред него караше всичко да изглежда дори по- зле.

  - Виждам, че не си в настроение. Обаче, да знаеш, много са те излъгали, ако някой ти е казал, че с четене на мъртви езици можеш да излекуваш главоболието си? Та ти не можеш да държиш и очите си отворени!

   Джейк вдигна поглед към него.

  - Работа, приятелю. Нито вуйчо ми, нито Жи Верн, могат да свършат това, което аз трябва да направя. Черешката няма сама да се намери. И мисиите ми няма сами да се изпълнят.
  - Вчера колко часа се прибра?
  - Два и... не знам. Бях зает до късно с някои неща. Не можах да проверя колко е часът. Защо?
  - Изглеждаш ужасно и си кисел като 10 килограма лимони на куп. Едва ли е от недоспиване, ти рядко спиш повече от 3 часа.
  - Да. Аз преследвам и убивам хора. Ужасното ми настроение се дължи на теб!
  - Трогнат съм! Защото бях прав ли? И сега те изяжда отвътре.
  - Знаеш ли, Зигмунд, по-досаден си от съвестта ми! Тя поне се примири, че съм твърдоглав отчайващ случай, и не ми досажда!
  - Значи бях прав относно чернокосото момиче. Изпитваш привличане към пазителката?- последното го каза тихо.
  - Да! Прав беше! Аз сгреших! Доволен ли си?
  - Да! Ясно, защо жените обичали да го чуват! Чувството е много приятно!