Елеонор и Водният пръстен

36 глава

   Мериан ги повика навън. Сутрешните слънчеви лъчи им бяха донесли не само новия ден, но и надеждата- на голямата улица пред къщата един малък хеликоптер. Единственото, което му липсваше беше голямата панделка.

  - Трябва по някакъв начин да стигнем до нея- каза им жената.- За щастие, имам познати, които се съгласиха да ми услужат за малко с хеликоптера си. И когато им се обадих, долетяха с него.
  - А къде е човекът, който ти е дал хеликоптера?-попита Ник, озъртайки се.
  - Тръгна си. Дадох му ключовете от колата ми- отговори Мериан и кимна към празната алея, на която до преди беше паркирана колата.
  - Добре хора, има с какво да се придвижим, нека да не губим повече време! Бързо, да вървим да вземем багажа- подкани ги Джъстин.- Благодаря ти!- обърна се към жената.

   Елеонор седеше на единствената мебел- твърдият и неудобен стол, и гледаше внимателно металната плътна врата. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне. Но какъв?

   Очите 'и обхождаха отново и отново единствения изход от килията 'и. Каса. Врата. Масивна. Желязна. Дръжка. Така ли 'и се струваше или норомбите си падаха... грандомани? Както и да е. Отново. Каса. Врата. Дръжка. Изпъшка. Трябваше да има все нещо! И тогава видя решението. Пантите. С малко повече късмет, можеше да разхлаби винтовете и да се измъкне.

   Не 'и трябваше специална покана. Премести стола до вратата, качи се на него и извади единствения 'и останал шурикен. Беше го скрила внимателно и, вероятно заради прилепналия корсет, не отдадоха особено внимание на претърсването 'и. Точно беше започнала да развива винтовете, когато нещо предизвика съвсем лек трус. Беше 'и достатъчен, за да падне от стола.

   Нахъса се още повече. Винтовете поддадоха. Беше решена- щеше да скочи от борда и да плува, но щеше да се измъкне. Наследницата застана на колене и започна да развива винтовете от долната страна на вратата. С шурикен не беше много лесно, постоянно се плъзгаше, пък и самите винтове бяха здраво захванати. Захапа устна. След като го разхлаби достатъчно, започна да върти с ръка и не след дълго го извади.

  - Чук, чук. Кой е? Съдбата? Не, Елеонор.- Приказваше си тихо момичето, но след това бързо се вразуми.- Леле, приказвам си сама! Не е добре!

   Накрая махна и последния, на който се държеше вратата. Едно. Две. Три. Не беше нужно да се брои до повече- вратата падна от само себе си, създавайки достатъчно голям шум, за да се пуснат сирените за тревога.