Елеонор и Водният пръстен

76 глава

   Залата на операторите в управлението на Ордена Норомба много наподобяваше кол център. Всички служители бяха отделени от две дървени прегради, така че да не си пречат. Вместо телефони носеха слушалки с микрофони. Координираха войниците, превоза, помагаха на наемниците. В повечето случаи тяхната навременна реакция гарантираше успеха мисията. На фона на цялата централа това място изглеждаше напълно нормално- като в някоя коорпорация.  Дори в този час координаторите вървяха между многото бюра, за да вземат нещо. Звуците от компютри- цъкане на мишки и клавиатури изпълваха цялото пространство. 
 
  Телефонът на бюрото на Саманта Кост иззвъня. Тя погледна към човека срещу себе си и му се извини. Той само вдигна длан, в знак, че всичко е наред.
  - Управление на Ордена Норомба- изрицитира с престорен глас, който караше човека от другата страна на телефона да се заблуди, че обаждането му е желано, а жената е в много добро настроение.- Как мога да Ви помогна?
  - Аз съм Джейк Виктор Марвън.
  - О, господин Марвън!- възкликна жената и погледна към човека срещу себе си. Той бързо реагира и поклати глава в знак на отрицание. Тя разбра сигнала.- С какво мога да съм Ви полезна?- продължи със същия ентусиазъм.
  
   След като натисна червения бутон за край на разговора, се обърна към мъжа срещу себе си. И понеже имаше кофти усещане, прокара длан през медноруите си коси.
  - Какво сте намислили, Антонио? Изглежда племенникът Ви не знае, че сте тук.
  - Нека кажем, че той не бива да разбира, че съм бил тук. Дойдох сам. Сега, Саманта, кажи ми защо се обаждаше племенникът ми?
  - Иска два самолета с войници за Южния полюс. Изглежда е спрял да преследва пазителката.
  - Или не е. Това си е негова работа.
Да се върнем на темата, за какво искахте да говорим преди да ни прекъснат?- попита и се облегна напред на лактите си.
  - Дойдох да разговаряме по деликатните въпроси, на които само ти можеш да ми отговориш.
  - Какво те интересува от ГНЦ- попита тихо и сериозно жената.
  - Не, няма да говорим за това сега. Искам да говорим за сестра ми и за инцидента преди единадесет години. Знаеш ли кое е общото с Жи Верн?
  - Все още не разбирам какво точно искаш от мен.
  - Извади ми докладите за двете събития- каза направо мъжът.
  - Чел си ги десетки пъти.
  - Не ме интересува! Пак- каза той и удари с ръка по бюрото 'и.
  - Добре. Изчакай малко.
  - Не само на Ордена- добави с тих глас.
 
   Саматна се обърна рязко и дори стана. След това се опомни. Седна си на стола отново и се наведе над бюрото.
  - Знаеш какво беше мнението на Групата. Същото като твоето- шепнеше жената.
  - Виж, Саманта, това е много важно! Моля те не като генерал, а като стар приятел и съюзник, трябва да се уверя, че всичко това от миналото ми си е струвало!
  - Не може ли просто да ти кажа, че това да изоставиш хората, които искаха да ти помогнат, беше най- голямата грешка в живота ти?
  - Искам да се уверя в това.
  - Бях приета в групата, когато тези събития се случиха. Мога да Ви уверя, че това, което направихте беше грешка, генерал Марвън. Голяма грешка!

   Защо животът му беше толкова бъгнат?!
   От седем години родителите му бяха затворници. Трябваше да изпълнява частни поръчки за убийства, кражби, отвличания и т.н. А сега, на всичкото отгоре, след като преби две момчета, докато останалите участници бягаха в продължение на два часа без да спират в кръг, и докато след всички тренировки мускулите им накрая не издържаха. Чакай, какво беше. А, да! Черешката! Защо?!
   Боб и неговата огромна уста и учебници по психология! И накрая да се окаже прав! И какво? Сега нямаше да може да погледне чернокоса жена без да вижда нея!
А колко по- лесно щеше да е, ако просто можеше да последва...
Онова чувство, когато беше с нея. Когато се биеха или когато разсъждаваха. Боже и тези очи!
Пое си дълбоко въздух.

   Не можеше, не, нямаше да позволи на Вернучи да я залови. Не беше вчерашен, добре знаеше какво прави Жи Верн с момичетата. Независимо дали му трябваха или не.

   Защо му беше да хлътва?!

   Отиде и си наля уиски. Колко жалко, че за да спи през нощта това беше единственият начин. Колко жалко, че колкото и да пиеше, алкохолът не решаваше проблемите му.

   Отпи и тръгна към огледалото отстрани на леглото му. Остави чашата на нощното шкафче и се огледа. Погледна белега на гърдите си. Върховете на пръстите му едва докоснаха йероглифа. През целия си живот не го харесваше.

   Приличаше на него самия- странен. Не беше точно определена дума. Беше мешеница от символи. На Боб белегът му значеше огън. Но той така или иначе беше секси. На Джулия- сила. Много ясно. Дори на Зара значеше огън. А неговият?
Защо изобщо се изненадваше- животът му беше една голяма мешеница, точно като белега му!