Елеонор и Водният пръстен

Епилог

   Има едни такива хора, които макар и да познаваш от две седмици, знаеш, че не можеш без тях! Намират съкровено място в душата ти, променят живота ти. И когато осъзнаеш, че ги няма, ти липсват все едно вземат и последната част от сърцето и свободата ти, и ги смачкват пред теб! Унищожават ги! Завинаги! И не си повече същият!

   А има и други, които познаваш от много време. И осъзнаваш, че те не са тях. И всичкото време, което сте прекарали, не може да се сравни и с минута от времето, което си прекарал с другите. И дори да ги няма, не чувстваш болка. Не чувстваш празнина.

  Но тя беше от първите. И аз знаех, знаех и съм знаел още от онова начало, от първия миг, в който я видях, че тя държи всичко съкровено в душата и сърцето ми!

   И сега нейното сърце беше пронизано от нож. А също и моето! И когато осъзнах, че я виждам за последно, усетих, че изтръгват и последната част от сърцето и свободата ми, и си отиват с нея. Унищожават се! Завинаги! И не съм повече същият!

   Не и без нея!

  Дж. В. Марвън

***

   Как се беше озовала тук? И къде беше?

   Виждаше само мъгла. Искаше да тръгне назад, но там мъглата беше най- непрогледна, и като че ли я забавяше. И наляво или надясно не беше по- различно. Мъгла като мляко. Като че ли напред не беше толкова гъста.

   На Елеонор не 'и хареса това. Нещо я водеше напред.

   Затова кръгом и направи отново опит да се върне, и отново- нищо. С всяка крачка, която правеше, мъглата ставаше все по- плътна и наподобяваше стена, която се мъчеше да я задържи.

   Още повече я побиха тръпки.

   Пое си дълбоко въздух и тръгна напред. Погледна надолу- трева. Да не би да я бяха оставили при свещеното езеро? Мъглата продължи да се вдига само напред и я водеше към някакъв силует. Висок силует.

   А, не, така започваха много филми на ужасите!

   Продължи обаче напред. Пръстенът 'и запремига, все едно се вълнуваше. Някакъв глас спокойно и нежно 'и нашепваше да се приближи и че няма нищо страшно. И странно, силуетът вместо да ставаше по- голям с всяка крачка, той се смаляваше.

   Физиката не функционираше така!

   Мъжът, който я чакаше вече беше с нормална височина, а не 3 метра. Косата му беше дълга, и прошарена. Очите му светеха в синьо. Усмихна се по много благ начин, като човек, който не беше виждал свой роднина от много време.

   Зад него левитираше голямо огледало, украсено с цветя от редки метали и скъпоценни камъни, което сега отразяваше мъглата.

  - Аз съм Атлант- представи се мъжът. Явно забеляза уплахата 'и, защото запази крайниците си на място, без да тръгва да я прегръща или да се приближава към нея.
  - Къде съм?!
  - Ти си там, където отиват всички мъртви.
  - Аз... Мъртва ли съм?!