Елеонор и Водният пръстен

42 глава 1 част

   Елеонор се беше облегнала на най-добрия си приятел, потънала в мисли и разсъждения. Мислено благодареше, че не я бяха засипали с всевъзможни въпроси относно "разкритията" на Джейк за нея от предишната нощ. Размина се само с въпроси относно престоя си на кораба.

  - Той искаше да ви убие- започна наследницата, предизвиквайки вниманието на останалите. - Защото щяхте да се опитате да ме спасите. Както и стана. И тъй като трябваше да ви предпазя по някакъв начин, реших да избягам. Това, че ви спасих в клуба, не значеше, че той щеше да ви остави. Аз им трябвам жива, особено след като вече слях стихиите. Но...
  - Но не и ние- довърши Сара.
  - Имаш ли план?- попита Мери от пилотското място.
  - Имаме мисия, която достатъчно дълго забавихме. Сега има с кого да се състезаваме. А залогът не е малък.
  - Което ми напомни...- Джъстин се размърда и с това я накара да се изправи. Взе раницата си и извади няколко книги от нея.- Време е да четем.
  - О, не!
  - Момичето не преживя ли достатъчно ужасни неща, че да я тормозиш с това?- попита Лиза.

   Сара взе една книга и я разлисти.

   - На какъв език пише тук?
   - На някой умрял- отговори отегчено, недоволно, раздразнено Елеонор.- Винаги е на някой стар, умрял език, с трудни йероглифи.

   Етап първи от подготовката за прием в ГНЦ за Елеонор и Джъстин беше започнал още когато бяха на 10 години. Безспорно, тренировките, атлетичността, издържливостта бяха важни, но началото винаги беше- история на древните народи. Това включваше история, езици, някои митове, всичко познато към момента за черепите и пръстените, и връзката им с останалите древни народи. Правилото на баба 'и беше следното "Пряк наследник или не, задължително трябва да познаваш миналото, защото то е много свързано с бъдещето".

   Малко повече от час след разговора, Джейк слезе от хеликоптера си, приземен на голямата площадка пред семейното имение на вуйчо му. Перките все още се въртяха, предизвиквайки вятър, който разрошваше косата на наследника и караше връхната му дреха да се издига. Прислужница му отвори входната врата- усмихната, мила, приветлива както винаги. Години бяха минали откакто върна ключа на вуйчо си и му заяви, че се мести да живее в "Сърцето". Вървеше по коридора и чувстваше някакво напрежение. По стените имаше картини, на които той не обърна никакво внимание. Сърцето му се беше вдигнало в гърлото. Не го беше нито виждал, нито чувал от много време. Толкова се беше вглъбил в задачите си, в мисиите си, толкова се беше откъснал от реалния живот, че сега, тук, чувстваше се не намясто.