Елеонор и Водният пръстен

57 глава 1 част

   Хеликоптер Bell- 230 летеше над Южна Колумбия. Вече се бяха отдалечили от затвора, но имаха друг проблем. Беше толкова тъмно, че Мериан едва успяваше да види нещо в небето. Това не беше достатъчно, все пак драматичният ден трябваше да приключи подобаващо. Затова и локатора се включи. Две светещи точки се приближаваха бързо. Не се осъществяваше никакъв контакт с тях. Движеха се право и целеустремено към тях.

   Следователо- за пореден път този ден спокойствието приключи преди да е започнало.

   „Ооо, чудесно!"

   Джъстин беше убеден, че половината му коса вече е побеляла. И това беше преид да осъзнае колко васоко са и че летят над гора.

   Мериан за пореден път стисна силно зъби. Твърде много стрес за нейните години. Твърде малка вероятност за успех. Може би щеше да се измъкне ако беше със самолет на въздушните сили. Но с вертолет от този клас... Щеше да 'и бъде по- трудно. Клонящо към невъзможното. Двете точки приближаваха още повече. Да, шансовете бяха 1:99, не в тяхна полза.

  - Деца, имаме проблем!

   Елеонор се изправи, макар и не напълно, беше привела леко глава. Приближи се до Мериан и видя на локатора двете червени точки.

  - По дяволите! Той не се отказва!
  - Какво става?- попита притеснено Лиза.
  - Преследват ни- отвърна Мери.
  - Защо ли това не ме щокира?- отсъди Сара, трезвият ум в групата.
  - Не пак!
  - Ели, седни. Закопчайте коланите! Ще друса!

   Наследницата се върна на мястото си.

   Чу се едновременното щракване на коланите на всички.

   Мери зави рязко наляво, хеликоптерът се обърна странично, повтаряйки движението на щурвала. Лиза изпищя. След това рязко се спусна надолу, към гората, над която се намираха. Елеонор беше затворила очи, опитвайки се да не изпищи. Джъстин дишаше учестено и дълбоко. Сара редеше тихи молитви. Ник шепнейки си повтаряше, че след миг всичко това ще приключи. Само Елизабет не можеше да се овладее.

  - Лиза, млъкни!- извика Никълъс, неочаквано за всички.- Проби ми тъпанчетата!

   Момичето захапа силно долната си устна. До кръв. Адреналинът напираше да излезе по някакъв начин. При всички тези бързи маневри тя се замая. Изпитваше нуждата да вика. Някак успя да се сдържи.

   Хеликоптерът, който не беше предвиден за подобни маневри, се движеше опасно близо до върховете на дърветата. Това не попречи на самолетите, които го следваха, да продължат. Мериан настръхна. Гледаше ту напред, ту към локатора. И точно, когато си помисли, че няма накъде да става по- лошо, самолетите стреляха.

  - Ма*ка му!- изпсува жената, без да се съобразява.

   Студена пот изби по челото 'и. Беше непрогледна тъмнина. Или може би почти. Напред се виждаше леглото на река Богота. Реката си беше проправила път между скала. Водите отразяваха слабата лунна светлина. Това беше решението, което чакаше.

   Възрастната жена увеличи скоростта, доколкото е възможно, и веднага след ръба на скалата и гората се спусна надолу към реката. Прокле факта, че се намираше в малка тромава консерва, а не в по- бърза и маневрена машина.

   Наоколо беше тъмно и страшно. Виждаха се очертанията на дърветата, покрай които се спускаха.

   Двете ракети, които ги следваха, се удариха в скалите и избухнаха в огнени кълба, хвърляйки отломки навсякъде. Силен тътен. Големи късове скала, почва и дървета полетяха във всички посоки. Някои се удариха в хеликоптера им, изваждайки ги напълно от строй.

   Писъците на децата и жената изпълваха целия вертолет. Завъртяха се лудешки. Мрак. Сенки. Нищо друго. Спускаха в бездна. Силно безпокойство я обзе. Жироскопът и всички други датчици се въртяха бясно и беше невъзможно да се определи на какво разстояние са от земята. Мериан дръпна щурвала, напрегна мускули, и се помоли да не се разбият. Вертолетът удари върховете на няколко дървета. Накрая някак, като чудо излязло от приказките, се приземи. Не особено леко и грациозно.

   Гробна тишина.

   Самолетите, които ги преследваха минаха над реката, но нищо не видяха. Затова продължиха напред.

   Мериан се беше вкопчила в щурвала като удавник за сламка и дишаше тежко. Пред очите 'и мина целият 'и живота като на лента. През съзнанието 'и минаха толкова много спомени, че тя за момент си помисли, че наистина ще умре. Сърцето и щеше да се пръсне от бесния ритъм.

  - Боже, не съм толкова млада за такива неща!- възкликна тя, поемайки си дълбоко въздух. Усети как сълзи напират да излязат от очите 'и, просто от облегчение, че още е жива.- Добре ли сте?

   Освободи се от колана си и се обърна към петте деца зад гърба си. По пода на хеликоптера се бяха разпилели раниците, аптечката, книги, пистолети.

   Елеонор и Сара се бяха отпуснали напред, държаха ги само коланите. Джъстин и Лиза се бяха облегнали назад. А Ник се беше облегнал на Сара, която седеше от дясната му страна. Чу се пъшкане и ръмжане. Наследникът на маите разкопча колана си. Останалите също надигнаха глави.