Елеонор и Водният пръстен

39 глава

   Джъстин се беше показал през отворената врата и гледаше как най-добрата му приятелка се опитва да се пребори с вятъра и голямата височина, на която се бяха издигнали, за да стигне до тях. Виждаше я с очите си. Да, знаеше, че тя не е на кораба и след броени минути щеше да е в кабината при него, но нямаше да се успокои, докато тя не седнеше и не я прегърнеше силно. Не чуваше нищо и никого. Не сваляше очи от Елеонор. Чакаше тя да се изкачи достатъчно нагоре, за да 'и подаде ръка.

  - Джъстин!- Повтори отново, но този път с по- висок тон Мериан. Момчето като по чудо я чу, за разлика от останалите пъти, и се обърна към нея.- Елеонор ще се качи скоро. Не се навеждай толкова много, за да не паднеш!

  - Ели спасихме лесно, ама теб надали да можем- допълни Сара.

   Джъстин се нацупи.

   В този момент две ръце се хванаха за пода и се набраха. Сара и Джъстин побързаха да помогнат на приятелката си. Наследницата се качи и запъхтяна седна на пода. Започнаха радостни възгласи. Сара бързо затвори вратата след нея. За момент затвори очи, дишайки дълбоко. Сърцето 'и биеше като лудо. Дали от това че успя да се измъкне от кораба, или от това, че успя да освободи стихията, преди тя да я е погълнала? Или от това, че по- трудно се изкачи по стълбата? А може би и трите наведнъж? Беше сигурна в едно- никой от екипът 'и нямаше да бъде убит.

   Джъстин падна на колене и я прегърна силно, много силно, изкарвайки дори малкото въздух в дробовете 'и. Зарови лице във врата 'и и тихо зашепна извинения. Думите му бяха толкова тихи, че ако тя не беше напрегнала слуха си, не би могла да ги чуе.

   Елеонор обгърна тялото на най- добрият си приятел и тихо му прошепна, че всичко е наред, галейки го по гърба. Милият Джей, сигурно цяла нощ се беше люшкал между отчаянието и притеснението. Между гнева и здравия разум.

   Той още повече я стисна, при което наследницата издаде тих звук. Лиза се принуди да го избута, за да може Елеонор да си поеме нужния въздух, преди да е припаднала.

  - Джей, не я задушавай с радостта си. Нека диша.
  - Тръгнахме да спасяваме теб, но изглежда, че тези на кораба имаха нужда от помощ - каза Ник с широка усмивка на лицето си. Наследницата повдигна вежда объркано, но след това се засмя.

   Джъстин не намираше думи, с които да изрази щастието си! Най-добрата му приятелка седеше до него. Жива. Здрава. Освободила стихията. Той осъзна, че всички бяха свидетели на чудо. Тя самата беше някакво чудо, защото след всичко беше успяла да се измъкне. Сама.