Елеонор и Водният пръстен

53 глава

   Навън все още се мъчеха да избягат затворници. Навсякъде бягаха хора. Това не правеше впечатление на Джейк, който бързо вървеше към основната сграда. Покрай него хръвчаха куршуми. Болезнени стонове. Тейзъри и електрошокови палки. Хора се гърчиха заради електричеството, преминаващо през телата им. Миризма на пърлено. Нещо му подсказваше, че трябва да помогне за залавянето на затворниците, но той го игнорира. Тези момчета и сами щяха да се справят.

   Въпреки това хвана бягаща жена и я предаде на най- близкия войник.

   На няколко метра пред него се разигра сцена, в която бягащ престъпник, веротно мафиот или бияч на мафиот, беше застрелян с ловна пушка от един хладнокръвен войник. Първият куршум го рани в крака, но това само забави престъпника, не го спря. Наследникът продължи напред, войникът стреля още веднъж и рани затворника, този път в гърдите. Едва тогава мафиотът падна на земята с глухо каркорене.

   Тази малка сцена, продължила точно няколко секунди, докато минава покрай тях, накара Джейк Марвън да се замисли. Нима и той беше толкова жесток? Дали той и Черешката приличаха на този затворник и надзирателя? Тя бягаше, а той правеше всичко необходимо да я спре. Не! Те бяха друга картинка.

   За момент една екзистенциална мисъл мина през съзнанието му- че животът му е безсмислен, само убийства и мисии. Но после бързо си припомни, че това всъщност, е смисълът на живота му. И ако искаше родителите му да останат живи, и някой ден да бъдат пуснати отново на свобода, трябваше да прави това. „Колко тъжно! И каква ирония!"

   Влезе в централната сграда. По коридорите надзиратели водиха затворници. Някой някъде го пребиваха. Тръшкаха се метални решетки. Ядосани викове. Още изстрели- както близо, така и далеч.

   Джейк стигна до стаята на охраната. Отвори я силно (едва не се откачи от пантите и не срути част от стената с нея) и влезе. Следваше го вуйчо му. Беше достатъчно голяма стая без прозорци, в която да се поберат маса с четири стола, диван и бюро с камери за следене. От тавана висяха три лампи, които не осветяваха достатъчно добре помещението. Пред мониторите седеше войник.

  - Да видя!- заповяда Джейк хладно.

   Войникът изтръска цигарата си в пепелника, преливащ от угарки на фасове, и натисна клавиш от клавиатурата пред себе си. Започна запис със съмнително качество. На него се виждаше как неговата Черешка прави нещо при пантите на вратата- не се виждаше добре, защото половината от вратата липсваше. Маят не се виждаше изобщо от този ъгъл. Явно бяхаха по същия начин като от тази сутрин.

  - Не им ли взехте вещите?
  - Взехме ги. Не знам как са се озовали тези ножове при тях.
  - Имало ли е някой при тях? Да е минавал покрай килията?- попита възрастният генерал.
  - Да. Приятели техни.
  - Идиоти!- въздъхна Джейк и разтри с два пръста основата на носа си, докато онзи със записите връщаше назад.
  - Спри!- заповяда вуйчо му. Джейк отново насочи вниманието си към мониторите. И да, виждаха се две лица от едната страна на решетките, които бяха Никълъс Роул и Елизабет Полне. Единият държеше кашон. Момичето извади нещо и го подаде на Черешката, имитирайки протягане към нея.

   Това отговаряше на въпроса.

   В стаята влезе друг войник, задъхан. Подпря се на масата и през насечен дъх даде рапорт.

  - Изпуснахме ги!
  - Какво?- вече започна да му дотяга.
  - Съвсем наблизо имаше приземен хеликоптер. Микробусът спря за малко, от него излязоха много хора и се качиха в хеликоптера. Докато стигнем при тях... Изпуснахме ги на косъм!

   Войникът, който беше подпрял ръце на масата, не разбра кога и какво се случи. Онзи, за когото неговия приятел и колега, му разказваше, че е занесъл глава нарязана на парчета, издаде звук на ядосан звяр. Войникът нямаше време да види отразената на лампата светлина от двата бойни ножа. Единствено усети силна болка в двете си ръце и изкрещя с цяло гърло. Ужасна болка! Никой от присъстващите не трепна. Джейк Наказателят беше забил два бойни ножа в ръцете му толкова дълбоко, че остриетата се показваха от долната страна на масата.

   Липсата на кислород беше най- малкият му проблем.

  - Млъквай! Ако работеше за моя шеф, досега всички да са забравили, че някога си живял! Тук всички сте мекошави идиоти! Имаш ли най- малка идея колко опасна е тя? А вие я пуснахте просто така да избяга!

   И със същото бързо и безкомпромисно движение извади ножовете. Войникът отново изкрещя от болка.

  - Всички сте олигофрени!- извика Джейк Наказателят и излезе.

   Стигна до хеликоптера и се качи в него. След него вървеше и вуйчо му. Старият Марвън очакваше племенникът му да е ядосан, лицето му да е почервеняло от яд, когато го погледне в очите да го изпепели. Но не, момчето изглеждаше напълно спокойно за човек, чиято мишена се е измъкнала за пореден път.

   Джейк говореше по телефона. Марвън изчака той да приключи с разговора си, а през това време гледаше как бавно се отдалечават от земята.

  - Към Богота- нареди наемникът на пилота. Вуйчо му свъси вежди.- Там ще пренощуваме в един хотел, преди да продължим. Всичко вече е уредено.
  - Защо там?
  - Защото е най- близкия голям град, за който се сещам.- „ И заради още нещо!".
  - А момичето?
  - Изпратих хеликоптер да я следва.