Елеонор и Водният пръстен

13 глава

   Джейк беше нещо средно между изумен, вдъхновен и на ръба на яростта. За съжаление този затвор беше толкова античен, че нямаше видеонаблюдение! Боже, как изобщо имаха електричество, а все още не си осветяваха със свещи?! Как така от всички затвори, точно този беше най- близо, "най- първобитен", и най- малък. С две думи- мразеше го! И миришеше на мухъл с морска вода, като в стомаха на кит!

   След като с хеликоптера бяха проследили всички лодки, не беше трудно да се сетят, че явно, ПРАЗНИТЕ лодки са били примамката, а той- шаранът. Въпросът бе, че с плуване нямаше как пленниците му да стигнат далеч, а те бяха обиколили периметъра около тая забравена купчина стар камък, и не ги намериха.

   Затова се върна, отвори картата на района и се опита да проследи мисълта 'и. Как се бяха измъкнали? Как тя се беше измъкнала и беше направила онези войници на кебап? Господи, това онова момиче от бара ли беше?

   Най- накрая предизвикателство за него!

   Вратата се отвори и някакъв войник се появи на входа.

  - Сър!- изкозирува.

  - Колко лодки имаше на пристанищата?

  - Не съм сигурен, сър!

  - Аз ли да знам? Ти работиш тук!

  - Аз... мисля, че шест, сър! Три от едната страна и три от другата.

  - Намерихме четири лодки, значи ако погледнем отстрани трябва да има още две.

  - Няма две лодки, сър. Нямаше лодки когато слязохме да проверим.

  - И кога проверихте?

  - Малко след като тръгнахте със самолета, ъ, хеликоптера, сър. Сетихме се, че има отстрани още лодки.

   Джейк реагира моментално. Хвана войника за шията, заби го в стената и започна да го задушава, докато лицето му не почервеня. Войникът задрапа по тухлената стена и направи няколко безрезултатни опити да си поеме дъх. Очите му изскочиха. Явно липсата на кислород му позволи бързо да осъзнае кой точно стоеше пред него и го задушаваше. Жалка картинка. Черешката се държеше с достойнство!

  - И защо не ми беше съобщено веднага?- изрече го с напълно леден тон, който минава по гърба ти, и те кара да затрепериш от студ.

  - Аз... аз... мислех, че....

  - Никой не те кара да мислиш! Ти си тук, за да изпълняваш моите заповеди?

   Джейк направи крачка назад, извади пистолета си и стреля.

   Една тънка струя мина по крачола на войника. Но тя не беше от кръв. Куршумът се беше забил точно до главата му. Леко одраскал ухото му. Войникът трепереше, очите му бяха изцъклени, дори май беше спрял да диша. Когато осъзна, че все още е на Земята и че Джейк не му беше дал еднопосочен билет към небитието, падна на колене и започна да го моли за прошка.

  - Не ми се моли! Не съм ти божество! Заслужаваш целия гняв на Вернучи да се стовари върху теб, защото ако не беше несъобразителността ти, щях да я хвана! Всички тук сте идиоти!

   Най- лошото беше, че скоро Вернучи наистина щеше да разбере и тогава... Е, от друга страна колко повече можеше да му се кара или да го нарани?

  Обърна се и се взря в картата. Всичко се връзваше. Бяха тръгнали към брега. Вече сигурно бяха на сушата и кой беше най- близкият град?

   Телефонът му иззвъня.

   Жи Верн.

   С огромна неохота го хвърли на войника.

  - За теб е.