Елеонор и Водният пръстен

82 глава

   Всички излязоха от офиса на Дарлено, само Питър остана при ръководителя.

   Елеонор още стискаше юмруци и се опитваше да контролира дишането си. Не трябваше да се поддава на гнева. Трябваше да мисли рационално. Трябваше да обърне нещата в своя полза...

  - Имам въпрос. Аз искам да разгледам- попита Ник.
  - Това не е въпрос, а съобщително изречение. Какво ще разглеждаш?- попита го Елеонор.
  - Някои не си падаме по идеята да се забиваме в прашасали библиотеки, като книжни плъхове!

   Наследницата се обърна към него.

  - Не съм книжен плъх, идиот такъв. Ако имаше капка обща култура щеше да оцениш, че тази библиотека е невероятно стара, и е нещо, което няма да видиш в музея! Повярвай ми, ще има време за всичко.
  - Не се дръж като баба или майка и си живей живота! Щях да разгледам тук! Защото се намираме в тайна стъклена централа някъде на Южния полюс, което е много по- модерно и не по- малко впечатляващо!
  - Ник, не мисля, че е добра идея- опита се да го спре Сара, като го хвана за ръката, но той я дръпна.

   Елеонор усещаше пулса си в гърлото. Чуваше биещото си сърце. Ръката 'и механично се вдигна и сграбчи ръкава на Никълъс. Краката 'и я поведоха на някъде. Преди да се усети го беше набутала в една малка стъклена стая, за да не предизвиква ненужно внимание върху тях. Смътно си даде сметка, че останалите вървяха след тях. Лиза затвори накрая вратата, и стъклата на цялата стая станаха мътни от кристализацията.

  - Виж какво, идиот такъв! Живея живота си! Това тук е живота ми! Не това в училище! Знаеш ли колко много ми тежаха всички онези обиди, които ти всекидневно казваше?! Знаеш ли как се чувствах? Ти се подиграваше с мен! Унижаваше ме! Мислеше, че съм нещо по- низше от теб! Бях аутсайдер! Повечето от класа ни дори не ме забелязваха! Когато се опитвах да направя нещо, непременно ти ме критикуваше! Имаш ли някаква идея какво ми причиняваше този тормоз?! Всеки Божи ден! И всеки мой опит да ти се противопоставя, ти още повече ме обиждаше и се подиграваше!- изброяваше Елеонор, а сълзите не спираха да се стичат по лицето 'и. Всеки спомен се забождаше в нея като нож- безмилостно.

   Колкото 'и да беше трудно и мъчително за нея, тя нямаше да спре сега. Не 'и когато имаше възможността да изрече всичко това, което някога бе мислила или чувствала. Не я интересуваше къде се намира. Не я интересуваше, че всички я чуваха.