- Край. Не мога да ходя повече!
Никълъс се стовари до един паднал дънер и се отпусна.
- Нямам сили дори да се заям с Нора.
- Не съм Нора!
- Стига де, името ти е Елеонор. Може на галено да ти казваме Ели, Ленче или Нора. Да, Ленче е по-добре.
Бяха навлезли в гора и от няколко часа вървяха в нея. Съдейки по GPS устройството, което носеше Джъстин, бяха минали над 30 километра пеша. Откакто бяха тръгнали не бяха спирали, и се стараеха да поддържат бързо темпо. А и сред тези дървета нямаше как да ги намерят. И вече се стъмваше.
- Мисля, че можем да спрем тук, да починем- предложи Джъстин и свали тежката си раница от гърба. След това се строполи на земята до нея.
- Да ядем?-предложи Лиза, която вече беше седнала до друго дърво.
- И това, и да отдъхнем. На какво разстояние е градът, към който сме тръгнали?- попита Сара, извади едно шише с вода и започна да пие на големи глътки.
- 10 километра- отговори 'и Джъстин.
Елеонор седна до Джъстин и изпъна краката си. Стисна очи- едновременната болка в краката и ръцете действаше отрезвително. След което отпусна глава на рамото му. Той отпусна своята върху нейната и я прегърна с една ръка през раменете. Беше толкова естествена реакция, толкова грижовна.
- Добре ли си?- прошепна 'и той.- Не си спала цяла нощ и цял ден.
- Изморена съм, но ще се оправя- отговори също тихо тя. Усети как ако остане така още няколко минути наистина може да заспи на рамото му.
- Как са китките ти?
Елеонор само въздъхна.
- У кого е храната?- попита Лиза, която ровеше в раницата си.
- При мен е- отговори Сара и извади няколко пакета със сандвичи.
Беше толкова спокойно. Всички седяха, ядяха, все едно бяха на пикник в гората.
- Ще ни кажете ли най- накрая, какво се случва?- попита Ник.- В раницата ми има оръжия. Елеонор и ти извадихте пистолети. Гонят ви някакви хора. Събуждаме се в затвор, за Бога! В какво сте се забъркали?
- Че и ние покрай вас- допълни Сара, докато дъвчеше.
- Да не членувате в някоя секта?-попита подозрително Лиза.
YOU ARE READING
Елеонор и Водният пръстен
AdventureХората си мислят, че сме изчезнали, но ние съществуваме. Въпросът е, че не знаят за още по-страшен народ. Понякога миналото не трябва да се скрива. Защото има лошия навик да се повтаря. А понякога миналото е толкова силно, за да удари още- по си...
