Елеонор и Водният пръстен

38 глава

   Мериан забеляза стълпотворението от хора на главната палуба и моментално си помисли, че Елеонор е причината. Секунди след това се появи синият вертикален стълб светлина, в комбинация от надигащата се вода. Мериан за миг се пренесе в миналото. За малко да изгуби управление над хеликоптера.

   Другите гледаха през прозорците и невярваха на очите си. Джъстин, веднага след като премина първоначалният шок, отвори страничната врата. И гледката беше дори още по- внушителна, когато не я ограничаваше видимото поле от прозореца. Това Елеонор ли го правеше? Преглътна. Успокои се, че стихията вече е освободена и съдейки по това, което виждаха очите му, изглежда тя я контролираше. Енергията на пръстена се беше свързала със тази водата, което значеше, че пръстенът нямаше да я погълне. Но норомбите точно това искаха.

   И въпреки всичко гледката пред очите му беше... страховита!

   Всички хора на кораба и на хеликоптера тънеха в очакване да разберат, какъв ще е следващият ход на наследницата. Времето беше замряло, подчинявайки се като водата, на милостта 'и.

Джейк осъзна, че е свидетел на нещо нереално! Нещо митично! Почти близко до чудо! Елеонор изглеждаше като антична богиня, отприщила цялата си сила! Толкова изумително нещо никога не беше виждал!

Звярът грабна един пистолет от войника до себе си и се прицели. Още много приклади бяга насочени към нея. 

  -  Един куршум и циркът ще приключи!

  - Да не сте посмели!- изръмжа Джейк.

   Елеонор, явно свидетел на това, реши да даде своята последна дума. Протегна ръце напред, карайки вълната да залее кораба, заобикаляйки само нея. Тонове вода заляха кораба, което го такара силно се наклони. Някои от войниците бягаха навътре, за да се скрият, други само стояха и гледаха, вцепенили се от ужас. Водната маса ги изблъскваше и те не можеха да се задържат на крака. Неистово разперваха ръце, за да се задържат, или да се хванат за нещо, за да не бъдат изхвърлени зад борда. Независимо къде бяха, всички бяха мокри и под вода, само за секунди. Викове.

   Всичко приключи толкова бързо. Виковете секнаха. За по- малко от минута. Синята светлина в очите на Елеонор изчезна. Пръстенът 'и също върна обратното си състояние. Момичето, стъпило на мократа палуба, се огледа и първоначално не повярва. „Това аз ли го направих?" Цялата палуба беше осеяна с войници, които наподобяваха уловени риби на сухо, в оттичащата се вода. Чуваха се кашлянията на някои от мъжете. Силното поемане на въздух след дълго затаен дъх. Стенанията на онези, които бяха понесени и ударени. Никой не се надигаше. Далечни приглушени кашляния и викове и от тези, изхвърлени във студените води.

   Бързо намери с поглед Джейк, който се опитваше да се надигне. Беше прогизнал. Всички бяха. Само тя стоеше права. Ботушите и бяха в локва, но тя... беше суха. Навсякъде течеше вода от вълната, която само преди секунди, едва не беше потопила голямата машина. Цялата палуба беше в локви.

   Не знаеше дали е изненадана или притеснена.

   Вдиша дълбоко, когато осъзна, че той току- що я беше защитил.

   Чу как някой далеч вика името 'и. Обърна се и видя вертолет, от който висеше стълба. Джъстин 'и махаше от отворената врата. Елеонор почувства облекчение и нов прилив на сили. Спокойствие. Радост. Затича се и се хвърли към стълбата. Хвана се като на магия. Обърна се към караба, а там, на палубата, точно където беше тя преди секунда, стоеше Джейк и дишаше тежко. Опитал се беше да я хване.

  - Елеонор!- извика след нея.

   Момичето гледаше как се отдалечава от кораба. От него. Усети как сърцето 'и спира и прескача удар, когато чу как я вика. По име. Пое дълбоко дъх. Играта продължаваше, това беше ясно. Просто беше успяла да мине на следващото ниво. Беше постигнала това, което се опитваше да направи.

   Погледна нагоре и започна да се качва по стълбата. Под нея беше огромното тюркоазено море.