Елеонор и Водният пръстен

40 глава

   7:13

   Толкова показваше часовникът, който, принципно, трябваше да е закачен за стената, но сега беше, меко казано, паднал. Джейк погледна стрелките и дълбоко въздъхна. Беше вир вода- и той, и часовникът. И досущ като от някой криминален сериал можеше да каже точно в колко часа се беше случило всичко. В 7:13. Защото стрелките бяха застинали точно в този час.

   На главната палуба все още лежаха войници сред големи локви вода. Той до преди броени минути гледаше как хеликоптерът, на който беше заложницата му, се отдалечаваше, без да можеше да направи нищо. Добре че поне Звярът успя да ги забави.

Сякаш не стига това, ами и глупавата сирена за тревога продължаваше да бие, със същия непоносим звук, изнервяйки го допълнително. Едва ли имаше някой неразбрал за извънредното положение! Дори астронавтите от международната космическа станция! Освен това, вече беше напълно безсмислена. Наемникът изпсува и ядосано извика:

  - Някой да спре това дрънчене! Веднага!

   Искаше да изгори нещо! Направо ръката му трепереше за една запалка!

   Мислено се помоли все още да сънува, защото бягството на Елеонор определено беше голям кошмар! Никой затворник преди не беше се измъквал от килията си! Никой, досега! Как едно момиче успяваше да се измъкне толкова много пъти?! Беше я затворил в килия без прозорци и с масивна плътна врата. Тя дори магьосница да беше, пак нямаше да успее. През ключалката ли се беше промушила? Худини ли 'и даваше съвети? Как го правеше?

   Джейк влетя в една каюта, удряйки вратата силно в стената. В нея беше компютърният специалист, който упорито се опитваше да върне машините в изправност. Или поне тези, които не бяха паднали и загинали на земята, когато корабът се беше наклонил. Освен част от техниката, по земята се виждаха листи, химикали и други канцеларски материали.

   Нямаше лампичка или звукова сигнализация, която да не протестираше в този момент. Нещо като зарята на нова година, събрана в консерва от риба тон. В собствен сос.

   Компютърният специалист за секунда хвърли поглед към наемника, но това му беше достатъчно, за да разбере, че не е в настроение. Та той приличаше на избухващ вулкан. Трябваше да е заради същата причина, поради която сега техниката отказваше- момичето.

  - Тази аларма да спре на секундата! И искам да ме свържеш с генерал Марвън!- заповяда Джейк.

  - Работя по въпроса, сър. Но машините отказват- оправда се момчето и въведе някакъв код на клавиатурата на компютъра си.

  - Побързай!- изръмжа наемникът и затръшна вратата след себе си.

   Джейк се отправи към каютата си. Стъпваше тежко, оставяше мокри следи. От косата му продължаваха да падат капки вода. Някои се стичаха по белега му, по ръцете и гърдите му. Дишаше тежко. В главата му се въртяха какви ли не мисли. Всичко от последните няколко минути беше отново пред очите му. Очите на Елеонор. Огромната вълна. Водата, която залива всичко. Хеликоптерът, който се появява от нищото. Черешката, която се отдалечаваше. Колко нереално изглеждаше когато сля стихиите! Колко магически изглеждаше целият този момент! Колко сила струеше от нея! И друга мисъл, която той бързо пропъди.

   Едно нещо не спираше да го мъчи. Как тя се беше измъкнала. Преди да отиде в каютата си, той реши да се отбие да огледа килията, от която се беше измъкнала пленницата му. Зави по коридора и от далеч се вцепени. Стоеше на около седем метра от килията и не вярваше на очите си. Вратата беше на пода. Той се ококори. Премигна два пъти. Замисли се дали това беше килията на Елеонор Бикет. Тя беше. Джейк се приближи, заставайки точно до падналата врата. "Тя е разбила вратата?! Боже, това момиче да не е Хълк?!"

   Наемникът надникна в помещението. Стола не беше на мястото си, но след като корабът се беше превърнал в голяма невеляшка, не му направи впечатление. Влезе вътре и първото нещо, което забеляза, бяха винтовете на пантите по пода. Той се подсмихна, всъщност му се искаше да разбие нещо в стената от яд. Беше развила винтовете на пантите. Винтовете! „Глупавите, ш**ани винтове!" Надали някой друг щеше да се сети. Той прекара пръстите на дясната си ръка през мократа си коса и стисна юмрук.

   С нея имаше нужда от помощ. Не искаше да го признае, но едно момиче го разиграваше. И той не можеше да се справи. Преди не го беше позволявал. Но пък и тя не беше като другите!