The HATEs

Part 6

     Кафето ми се опита да излезе в секундата, в която чух изречението му. Беше грешка да отпивам, за моя сметка при това. Това, което чух досега беше невероятно. Но последното му изречение ме довърши. Как дори допуска, че аз искам да имам нещо общо с тях. За каква сестра ми говори, когато аз дори не го познавам. Загледана към кафето си, аз не вдигах очи нагоре. Не виждах, че ме гледа и чака да проговоря.

  - Зная, че това ти дойде в повече, Ди.- тихо заговори Блу след малко.- Затова не исках да ти казвам толкова бързо. Но Март...

   - Не ме интересува!- извиках аз, ставайки от мястото си.

 - Моля те, чуй ме. Само още малко.- продължи все така спокойно той.

 - Не искам! Не го ли разбрахте! Не искам да имам нищо общо с ВАС! Мразя всичко това. Оставете ме на мира!- изстрелях всичко, което исках да кажа на един дъх. Вероятно бях прекалила този път, но не ме интересуваше. Най-после казах това, което мислех.

 - Ди,- едва чух гласът му, някак тъжен.- Вече е късно за подобни мисли. Ти докосна душата ми.

 - Глупости!- извиках аз, вдигайки ръка към вратата.- Нищо не съм докоснала! Махай се вече!

 - Само още една минута.- прошепна той тихо.- Потрай ме само още мъничко. Трябва да те предупредя, преди да е късно. Намесих се в живота ти, защото...

 - Спри вече!- подвикнах аз, сочейки с трепереща ръка изхода.- Не искам да виждам нито теб, нито онези. Забравете за мен и за братята ми! Да не сте ги доближили!

Гейб въздъхна и се изправи бавно. По инстинкт на правих няколко крачки встрани от него. Очите му се бяха превърнали в тези от спомените ми. Тъжни и самотни. Но сега това не ме интересуваше. Исках да съм възможно най-далеч от всичко това. От него и очите му, от Черноокия, както и да му беше името. А учителката и всичко това. Омразата ми сега беше по-силна от всякога. Сестра на Омразата, пълни глупости. Всеки изпитва подобни неща, всеки мрази.

 - Не ги изпускай от поглед...- промърмори той, затваряйки след себе си.

Понечих да кажа нещо, но вече нямаше на кого. Нима това беше заплаха?! Предполага се, че се опитваше да ме предупреди, но ми прозвуча различно. Кого да не изпускам от поглед, братята си ли? Аз винаги съм се грижела за тях сама. Какво изобщо ги засяха това? Омразниците!?! Каква глупост. Не, Хейт, така беше правилното название, нали? Значи името му беше Гейб Хейт. Не би трябвало да ме интересува, но все пак е така. Блу Хейт, някак си му подхожда много. Какво беше казал той, че също обича цвета. Тогава защо носи проклетата червена кърпа? Баща му!? Какъв баща, те вероятно бяха на една и съща възраст. Не по-стари от мен, може би дори малко по-млади. Главата ми щеше да се пръсне от толкова много информация. Как сега да се съсредоточа върху ученето си.

Каквото и да правех, не можех да изкарам от ума си разговора. Всяка дума звучеше още три път след като я беше произнесъл той. Аз бях първата, която го е докоснала? Можех да сметна, че онези двамата са партньори, а Гейб няма такъв. Което изобщо не е правилно. Нима аз трябва да съм неговия партньор? Но в какво? За какво съм им аз на тях? Какво трябва да значи това, че съм сестра на Омразата. Сестра на Март, мъжа с черните очи? Всичко губеше смисъла си все повече и повече. Обърквах се все повече и повече. И повече. И повече.

Говореше с мен толкова спокойно. Това беше единственото, което ми направи впечатление. Говореше ми, все едно ме познава от години. Но това не се ли отнасяше и за мен. Сякаш без дори да го гледах, знаеш какво изражение прави той в този момент. Виждах го за втори път, как това е възможно. Не мога да повярвам на историята с докоснатата душа. Не исках да вярвам на подобни небивалици. Също като черните очи, които не мигаха.

"Не ги изпускай от поглед!" Думите се повтаряха и повтаряха. Не като заплаха, като съвет. Като приятелско предупреждение, които не му позволих да довърши. Говореше за братята ми, нали? За Джони и Дани, за моите момчета.