The HATEs

Part 13

   Побързах да се кача по стълбите, защото беше прав. Не бях облечена нито в дрехи за навън, нито за пред хора. Късите ми панталонки бяха прекалено крещящи, а потника ме засрамваше. Пред хора разбира се, ако знаех, че ще се появи пред вратата ми, щях да съм толкова по-различно облечена. Опитвах се да не обръщам вниманието на думите му. Исках сама да избирам, какво да нося и какво не. И все пак, накрая се бях обула в черни дънки. За капак на всичко, бях с черен анорак. Сега си дадох сметка, колко голяма част от гардероба ми тъмнее. Имах страшно много черни дрехи, твърде много. Щом все пак щях да съм в черно, нека поне да го иронизирам. Две минути ми бяха нужни да открия кърпа, която да подхожда на типажа. Леко по-блед цвят, но все пак става.

   Това, че съм го послушала, го накара да се усмихне. За миг допуснах, че това му отива. Намръщеното му лице не беше толкова за предпочитане. Опитвах се да съм все още нахакана, колкото и да ми беше интересно. Къде ли щеше да ме заведе? Какво ли имаше да говори толкова с мен? Какво прави сега? Защо се приближава толкова много? Защо протяга ръце към мен? Свих се вътре в себе си и наблюдавах тихо, как той пристъпва напред. Вдигна ръцете си, без да казва каквото и да е. Какво искаше? Ама той...

   Бързо отвърза кърпата от врата ми и я метна настрани. Не бях очаквала това, а нещо съвсем различно. Нормално е, когато момче прави такива неща, момиче да си помисли друго. Но аз не бях развълнувана от очакване. Не бях се зарадвала, че може да се случи нещо. Не бих. Не го познавам и не искам да имам нищо общо с него. Наистина. Не лъжа.

 - Твоята коса си е достатъчна.- тихо промърмори той и ми посочи с длан вратата.

   Само изсумтях. Все пак все още бях под влияние на паниката си. При нормални обстоятелства, щях веднага да кажа на момчетата, че излизам. Но сега нямаше никаква нужда. Джон не му пукаше особено, а Дани го няма. Прекрачих прага преди него и веднага присвих очи към слънцето. Ако не беше се появил в магазина преди това, може би щях да си мисля, че той не може да излиза на слънце. Имаше точно такава аура, като на някое нощно същество. Някакъв вид демон, вампир или каквото още можеш да си помислиш. Но той просто оправи гуглата си, за да не му пече в очите.

   Деня не беше толкова топъл, като вчера. Усещаше се неприятен щипещ вятър, доказателство, че вече е есен. Слънцето не можеше да компенсира това, вече не. По тротоарите имаше нападали листа, а вятъра ги събираше в купчинки по ъглите. Някои от съседите ми все още поддържаха моравите си, но това скоро щеше да спре. Никой не поддържаше по това време градините си. На отсрещния тротоар се беше настанила група деца, които рисуваха нещо по асфарта. В училищно време, се събираха най-вече в почивните дни. Малкия син на съседката от номер 5, двете момчета от 12 и дъщерята от 6. Понякога се появяваше още едно момиченце, което от далеч си личеше, защо идва. По-големия от братята Милър, отсега беше красавец. Но те все още не мислеха за това, сега щяха да играят на дама.  Гледах ги и си спомнях моето детство. Групичката ни винаги беше момчешка и аз. Винаги играехме до тъмно и още не знаехме, какво са компютри. А сегашните деца, цяло чудо е, че са навън.

   Вървяхме тихо, без дори да проговорим повече от десет минути. Подминах местния магазин, където Дани обичаше да вилнее. Миналата седмица уцели продавача с бурканче кисело мляко, което не издържа. Момчето беше покрито в мляко, а аз се извинявах толкова дълго. Минахме покрай игралната зала, където до скоро се подвизаваше групичката на Джони. Всичко си беше същото и нищо не се беше променило. Въпреки, че брат ми вече го нямаше, света си беше останал същия. Продължаваше да се движи, аз бях единствената спряла.

 - Къде ти се ходи?- най-после се чу гласът му.

 - Нали имаше идея?!- спрях аз, объркана.- Къде ме водиш?

 - На разходка, Ди. Не се тревожи толкова много.- подсмихна се той едва.

 - Тогава защо ме питаш, къде ми се ходи?

 - Не знам. Това ми дойде в ума, за да започня някакъв разговор. На теб са ти потънали гимийте още откакто сме излезли.- спокойно продължи той, без да подозира, колко ме ядосва.

 - Още нещо подобно и се махам.- изсъсках аз тихо.- Не ми е до снизходителното ти отношение? Защо изобщо се появи?

 - Аз съм твои партньор, Ди. Трябва да съм до теб, когато Вселената започне да се намесва в живота ти. Дори и да не ти е приятно присъствието ми, ти се нуждаеш от моята помощ.

 - Досега ми помогна, как точно?- свисъх се аз още повече.

 - Смятам да те подкрепям в трудните моменти. Ще имаш нужда от опора, а аз съм този, които докосна душата ти. Ти също докосна моята и вероятно знаеш, че не мисля лошо. Също така съм сигурен, че знаеш защо съм тук.

 - Как така ще знам, като не те познавам!? Само не ми казвай, че е защото съм те докоснала.- подвикнах аз, гледайки все така напред.

 - Тогава няма да го кажа, въпреки, че е така. Между теб и мен вече има специална връзка, не ме ли слуша преди малко. Аз съм твоя партньор и най-близкия ти човек.

 - Партньор за какво?!- натъртих аз, вдишвайки тежко.

 - За предстоящети събития, Ди. Не си мисли подобни мръсни неща за мен. Аз съм чист и невинен и се въздържам достатъчно добре. Дори и за миг не ми е минавало през ума нещо подобно...

 - ... Ама говориш за това и ти пръв го предположи дори!- прекъснах го аз, доволна.- Ти заговори за мръсотий, не аз.

 - Само защото ти си го помисли.

 - Как ли пък не!- викнах най-после спирайки се на мястото си отново.

 - Откакто те докоснах, мога да кажа кога лъжеш, Ди.- подсмихна се той, въпреки опита да не го прави.