The HATEs

Part 20

    Нямаше как да не се засмея. Това беше върха на айсберга.  Гейб да ми цитира друг блондин... Еминем при това. Засмях се с глас и много скоро се хванах за корема. Заболя ме от толкова смях. Гейб дори не беше сигурен какво ме е разсмяло всъщност. Стоеше и ме гледаше като невинно коте, което точно е надрало кожения диван. Това беше също смешно и подклаждаше моята мъка. Разсмиваше ме още повече и колкото повече се смееех, лицето му ставаше по-смешно. И колкото по-смешно ставаше, толкова по-силно се смеех аз. Усетихте в какъв водовъртнеж бях попаднала, нали? Просто нямаше никакъв шанс да успея да укротя смеха си. Русия блондин изобщо не ми помагаше за това! Напротив, напротив.

- Добре ли си?- нетърпеливо и раздразнено попита той.- Какво е толкова смешно?!

- Мом спагети?!!- изсмях се аз силно, държейки се за корема.

   Той изсумтя, а аз вече имах сълзи в очите си. Поклати глава, отпивайки от чая си. Той как изобщо не разбираше, че е толкова забавно. Миловидното му личице, изкривено в такава объркана физиономия. Вероятно и Март би се засмял, ако се смееше изобщо този човек.

- Ура!- изсумтя той след малко.- Какво си пушила днес, че си такава? Какво смешно яде?

- На мама ти спагетите...- изсумтях аз, опитвайки се да спра да се кикотя най-после.

    Може би това, да се заяждам с него ме развеселяваше още повече. Отново прихнах, а той завъртя очи. Не можех да се контролирам, а това беше още по-забавно. Усещах, че не мога повече, болеше ме...но уви. Вероятно нямаше да се кротна скоро, ако нещо не се беше случило. Тих, толкова тих и мек глас се чу зад мен. Дори не успях да подскоча, интересно, как изобщо го чух:

- Закъснявате, Гейб.- ако сатена имаше глас, това щеше да е той.

- Тя е виновна! Смее се от половин час, а дори не зная защо.- той скочи от мястото си, все едно беше нажежено.

- Мхм.- отново се чу гласът, а аз най-после се обърнах натам.

   Интуицията ми не ме беше подвела. Това беше прекрасното момиче от парка. Момичето, от което избягах предния път. Стоеше и ме гледаше, без като че ли да мига. Изглеждаше толкова нереална, дори и да беше пред мен. Толкова бяло лице, толкова тъмни очи. Такъв зашеметяващ контраст. Дългата й коса едва помръдваше от вятъра, а тя самата не трепваше. Не можех да отделя очи от там, от нея. В същия момент ми приличаше на кукла и на божество. Но усетих и хлад, тези очи бяха толкова студени. Вероятно затова Гейб се бе изправил като попарен, това все пак беше Кралицата. Най-после прекъснах погледа си, затваряйки уста. Дори не бях усетила, че съм я зяпнала така непрелично. Забих поглед в обувките й, без да го помръдвам. Не знаех какво да кажа, трябваше ли изобщо да отварям устата си.