The HATEs

Part 11

   Съзнанието ми беше напълно изпразнено. Каквото и да се предполагаше, че трябва да направя в този момент, аз не можех дори да започна да го осмислям. Просто го поведох към канапето, продължавайки с ненужните си въпроси. Как се предполага, че ще ми отговори, когато едва си стои на краката. Просветна ми едва, след като той беше на канапето. С мен се беше случило същото, когато ме докосна онази вечер. Аз бях успяла да припадна наистина, но той вероятно беше по-силен от мен. Приклекнах между разкрачените му крака и побързах да се втренча в лицето му. На светло беше толкова различен. На светло нямаше нито една прашинка заплаха в очите му. Лицето му беше толкова бяло, на фона на черните му дрехи. Очите му, дори и притворени, бяха толкова ярко сини. Сини или зелени, никога не се научих да определям точно този нюанс. Ментово тюркоазени, тревисто сини, морско зелени. Какъвто и да беше този цвят, толкова му подхождаше. Неразгадаем, точно като самия него.

   Отново беше облечен изцяло в черно, с изключение на кърпата му. За миг се запитах, дали има други дрехи. Но толкова трудно можех да мисля за весели неща сега. НЕ го познавах, но се притеснявах наистина. Ръцете му бяха отпуснати страни, а той не помръдваше. Дишаше, това можех да го усетя. Все пак бях сложила ръка на гърдите му, в опит да определя дали има сърце. Как да опровергая хората сега, ако ме мислят за пълен идиот. Разбира се, че има сърце, то в момента се опитваше да ме удари през гърдите му. Толкова силно препускаше в момента. Устните му бавно се разтвориха и той си пое дълбоко въздух. Това привлече очите ми именно към тях. Защо трябваше да имат идеална перфектна форма?! Той си пое още по-дълбоко въздух, разтваряйки още повече уста. Нещо там проблесна, карайки ме да се опуля. Нима той имаше пиърсинг на езика? Не, това не беше правилно. Ако имаше, щях да съм го видяла отдавна. Още докато говорехме в магазина. 

- Гейб, чуваш ли ме?- тихо попитах аз, не откъсвайки очи от неговите.

   Не ми отговори, вероятно още нямаше силата да го направи. Само ми кимна бавно, вдигайки ръка към главата си. Тялото му се свлече още малко, по ирония приближавайки се към мен. Вероятно още не беше осъзнал, как съм застанала аз. Не помръдва, бях циментирана на мястото си. Най-после забелязах, че гуглата му се е смъкнала. Сега можех добре да огледам косата му, едва хваната отзад. Беше дълга, по-дълга от тази на Март. Прекрасен меден цвят, като злато или изсъхнали листа. Леко вълниста, но не прекалено много. Достатъчно дълга, че да може да я връзва. Това го правеше още по-любопитен в моите очи.  Няколко кичура се бяха изплъзнали и сега закриваха части от лицето му. А той продължаваше да диша дълбоко, опитвайки се да се окопити.

 - Това беше...- проговори той пресипнало, няколко минути по-късно.- Това беше толкова странно.

 - Поне не припадна...- промърморих аз тихо. Поглеждайки настрани.

 - Бях на там.- гласът му бързо се върна към нормалния си тон.

   Дори гласът му беше мек в момента. Не издаваше каквато и да е емоция, но не беше груб. Някак спокоен и необезпокояван от нищо. И все пак не беше безличен. Издиша малко по-звучно от преди това и разклати глава. Още кичури получиха свободата си, а той дори не ги забеляза. Може би проблема беше в моето зрение, а не в неговото. 

 - По-добре ли си?- гузно попитах аз, едва поглеждайки към лицето му.

   Дори нямах смелостта да го погледна в очите. В момента те ме гледаха, а това ме смущаваше. Не можех дълго да гледам човек в очите, а този човек... изобщо не можех да го гледам в очите. Гледах към носа му, към челото му, но не и в очите. Той кимна и леко почти се усмихна. Все още не беше напълно на себе си, щом продължаваше да мълчи така. Бях останала с впечатлението, че той обожава да слуша гласът си. Не, че го обвинявам...

 - Това беше неочаквано.- промърмори той, сякаш на себе си.- Толкова скоро да докосна душата ти. Не бях подготвен, за подобно нещо. Март беше предвидил поне още няколко седмици.

 - Отново това с душата...- изсумтях аз, подготвяйки се да стана.

 - За къде се разбърза?- присви очи той.- Още не съм сигурен, че всичко е наред. Не мърдай от там.

   Това му изказване ме обърка и притесни в същото време. Нима все още имаше вероятност да припадне. В същото време осъзнавах, че дори ръката ми все още стои на гърдите му. Сърцето му се беше успокоило, до толкова, че едва го усещах. Сега се чувствах толкова некомфортно, да мръдна изобщо. Да махна ръката си от него, също се счита за движение. Стоях втренчена към него, но пак не погледнах директно в очите му. Сега се бях съсредоточила в движението на устните му. Леко се отваряха, леко се затваряха при всяко вдишване. 

 - Искам да видя пиърсинга ти...- чух собствения си глас в тази тишина.

   Не мога да повярвам, че казвам подобно нещо. Нито беше сега момента, нито когато и да е. Какво изобщо ме засяга, дали има обеца или няма. Какво изобщо общо има със тази ситуация. Това беше като да сложиш кисела краставична в мелбата си. В момента бях шокирана от собствената си дързост. И все пак, на пук на това, ми беше любопитно. Видях устните му, как се помръдват. Все пак не бях спирала да гледам натам. Те леко се разтвориха, а крайчетата им се извиха. Той се подсмихваше и то доста доволно. Дори го чух как се подсмихва. Леко отвори уста, показвайки върха на езика си. Още мъничко и щях да видя, още съвсем мъничко. Но той не показваше нищо, само един два милиметра от езика си. Сякаш ми се плезеше едва. 

 - Неее.- отвърна той тихичко.- Рано ти е....