The HATEs

Part 51

   Представих си всичко толкова ясно и чисто, толкова реално. Той се навежда и аз отново усещам допира на устните му. Беше толкова живо, че за момент му повярвах, че наистина се случва. Устните му, аромата му... дъха ми секва и сърцето ми забива по-бясно от най-бързия двигател на света. Повярвах толкова силно в моята илюзия и най-лошото беше, че ми хареса това, които си представих. Хареса му ласката, хареса ми толкова много, че започнах да притварям очи. Сякаш наистина щеше да се случи в следващата секунда. Сърцето ми щеше да изхвръкне...

 - Ще ти позволя да я видиш...- чух от толкова далеч гласа на Гейб. 

   Примигах бързо, опитвайки се да избягам от въображението си. Гейб беше пред мен, но не ме целуваше. Той ми се плезеше, показвайки ми малката си обеца. Симпатична халка, която беше от лявата част на езика му. Дори и това не можеше да потули разочарованието, което изпитах. Защо бях разочарована, какво по дяволите си бях въобразила изобщо. Че Гейб ще ме целуне, че Гейб има чувства към мен?! БАКА!?!? БАКА ДИ!!!!! Ето защо Март ме нарича Стууупид... Защото съм пълна, неподправена, неконтролируема, непоправима, нереална, ненормална.....глупачка. Нали си падах по жени и то само за малко. Нали не се влюбвах, нали не си позволявах подобно нещо. Нали при мен властваше ума.... ПО ДЯВОЛИТЕ!!!

   Без дори да осъзнавам какво се беше случило току що. Без да усещам, колко абсурдно изглеждам отстрани, аз избягах. Въпреки обещанието, че няма да го направя. Въпреки думата, дадена пред себе си. Скочих от пейката и си плюх на петите. Колко ли забавна физиономия бях направила току-що?! Дали я е забелязал в тъмното, дали беше осъзнал, че съм се изчервила? Какво ми ставаше? Защо?! Как?! Нима се бях привързала към партньора си по този начин? Как бях допуснала това да се случи...

   "Докосването...", чух как ума ми извика паникьосано. Не бях помислила за това, дори за секунда. Вероятно той е знаел какво се върти в ума ми... Вероятно беше усетил това, което и аз... Той го е знаел... Или го е предполагал и сега си го беше потвърдил с това действие. Дали беше нарочно? Тест ли беше това? Какво трябва да си мисля сега аз? Дори не зная накъде съм хукнала? Бягам повече от десет минути, без посока и ориентация... има ли смисъл да бягам, когато всичко вече ме беше настигнало. Малката, мизерна истина... ГЕЙб....

 - Ди, спри да бягаш...- чу се тихия спокоен глас на Март точно до мен.

   Послушах го, заковавайки се на мястото си. Той откъде се беше появил? Направих крачка назад и го видях. Подпрял се на стената, пушещ напълно необезпокоявано. Все едно света е напълно негов. Ръката му все още беше подпряна по същия начин в препаската на кимоното. Загледах се в големите му спокойни очи...осъзнавайки, че това е Майкъл. Беше се преобразил, за да ме настигне. Дори не осъзнавах, какво прави моето собствено тяло в този момент. Отпуснала ръце от двете страни на тялото си, напълно безпомощна... Стоях и го гледах, молейки го за помощ. Бях успяла да скапя всичко, нали... Познах.

 - Сина ми е глупак.- изсумтя той тихо. Аз поклатих глава, неспособна на вдигна очи от земята вече.- Не трябваше да реагираш така... 

 - Съжалявам..- едва отроних аз.

- Хайде, ще те прехвърля в стаята ти в хотела. Там ще си на спокойствие. Дай ръка.

   Тялото ми само се подчини и в следващата секунда започна да изчезва. Усетих топлина, която започна да обгръща краката ми. Черните огньове, което бях виждала и преди. Но те не ме горяха, те ме обгръщаха. Полазиха по краката ми и миг по-късно ме обгърнаха, отвеждайки ме далеч от тази непозната улица. Намирахме се пред хотела, а Март все така гледаше надолу към мен. Споменавали ли съм, че му стигам едва до рамото. Усетих ръката му, подбутваща гърба ми:

 - Хайде, може да ми разкажеш вътре...- поведе ме той.

 - Няма нищо за разказване.- преглътнах аз силно.

 - Изглеждаше друго. Не знаех, че Ди Хейт ... сестра ми...- той се подсмихна.- Ще плаче за нищо...

 - Аз не плача...- изръмжах тихо, отваряйки вратата.

 - Така да бъде.- сви рамене той.- Искаш ли да ти донеса нещо. 

 - Не... искам да спя... уморена съм и ми се вие свят...

 - Също така си объркана и смутена...

 - НЕ!!!

   Дори не възнамерявах да повиша глас, но това стана. И не както нормален човек повишава глас. Отказа ми се разнесе от всяко ъгълче на стаята, от всяка сянка... все едно бях Мо. В следващия миг усетих, че завесите са се раздвижили. Че брошурите са хвръкнали във въздуха. Че дрехите ми бяха отвяни настрани. Прехапах устни, докато Март се подсмихваше. Направи още едно странно нещо тази вечер. Прегърна ме. Сякаш беше доволен от това, което се бе случило. Сложи брадичка на главата ми и заговори тихичко:

 - Не се ядосваш...почини си... Добре се справи...

   Не го разбирах, или така си мислех. Бяха се проявили някакви способности в мен... още тази вечер. Усещах обаче как това ме бе изтощило още повече. Краката ми се огънаха под тежестта на Март. Въпреки, че беше само брадичката му. Започна да ми се вие свят. Сякаш стените започнаха да се въртят около мен. Масичката в ъгъла ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Олюлях се, и сякаш западах надолу... Очите ми не бяха затворени, но не виждах нищо. До последния миг, в които отново видях плезещия се над мен Гейб. Припаднах.

   Март ме беше сложил на леглото и се беше изнизал от хотела. По същия странен начин, по които беше дошъл. Върнал се бе при останалите... жалко беше, че съм пропуснала следващото му действие. Мо не успя да ми опише, как се е приближил до сина си. Описа ми само погледа, които му бе хвърлил и шамара зад врата... Защо ли го беше направил всъщност? Как ли беше реагирал партньора ми на това? Как ли се беше почувствал? Защо ми пукаше...