The HATEs

Part 19

   Изсумтях доста силно и се отправих към вратата. Отново бягах, този път от неловката ситуация. Усмихнах се на колегата си и подканих Гейб да тръгва пред мен. Физиономията му се беше изкривила, в нещо, което трябваше да прилича на кучешка муцунка. Но на него това нито му се отдаваше, нито щях да му се вържа. Присвих още повече очи и стиснах устни. Той нямаше работа тук, особено около Алекс. Това беше достатъчно за години напред.

- Чао, Ди.- тихичко поздрави колегата ми, изпращайки ме с поглед.

- До после.- опитах се да му пратя една от най-лъчезарните си усмивки аз.

   Но той не ми отвърна, беше зает да наблюдава гърба на придружителя ми. Наблюдава, не беше правилната дума всъщност. По-скоро се взираше в него, сякаш имаше ренгенови очи и искаше да види гръбнака му. Не бях виждала такова изражение на лицето му досега, толкова намръщено. Сякаш са му взели играчката. Нима е възможно да ревнува наистина от Гейб?! Как е възможно изобщо!?

- Просто се тревожи за мен, това е. Нали съм му приятелче...- промърморих си аз тихо, когато вече сядах на пейката.

- Продължавай да си вярва..- тихо ми отвърна блондина, срещайки погледа ми.

- Ама, той ... не е възможно. Познаваме се от толкова време! Щях да съм усетила нещо.- веднага заклатих глава аз, перкалено бързо.- Щеше да се е случило нещо...

- За първи път ли те вижда с момче?- съвсем лекичко се подсмихна той.

-...

   Опитах се да кажа нещо, но не успях. ТУк беше прав и много добре помня, какво ми каза за докосването. Дали наистина усеща, когато се опитвам да излъжа!? Отпух голяма глътка кафе и се загледах настрани. Зная, че сега оставаше да чакам резултатите. Бях се съгласила, дори и да не го исках. Бях се примирила с решението на Мо и сега. Стоях и чаках всичко да бъде свършено вместо мен. Стоях като мъничко дете и чаках мама да оправи нещата. ЧУвствах се глупаво, чувствах се толкова незряла. Да се тревожа за глупости като гаджета и свалки. Къде ми е ума, по дяволите. Колкото и да се опитвах да се разсея, да се стараех да не мисля, всичко се връщаше обратно. Тревогата, желанието ми да се свия и да плача.

- Ди, изражението ти се промени. Защо?- тих и отново съпричастен.

- Престанете да се опитвате да се грижите за мен! Не съм дете!- студено отвърнах аз, без дори да поглеждам към него.