The HATEs

Part 100

   Вечерта Март дойде при мен, а аз още не бях помръдвала. Свита долу при олтара, образувала топка от тялото си. След като Гейб се изпари, аз седнах и плаках. Може би още го правех, не съм сигурна. Март седна до мен, но не каза нищо. Огромното му тяло изглеждаше абсурдно в тази позиция, но не можех да се засмея. Нямах усмивка в арсенала си в момента. Погледна ме тихо, но не проговори, просто остана до мен. Минутите минаваха, но нито аз говорех, нито той. Никога не е имало нужда да споделям, за да ме разбере батко ми. Срещнах очите му, а той просто сви рамене. Беше му също толкова тежко, а може би дори и повече. И поиска моята тиха компания, за да се почувства мъничко по-цял.

 - Life sucks...- въздъхна той едва, усмихвайки се тъжно.

 - End then you die.- кимнах едва, отговаряйки на усмивката му.

 - Да бъдеш Хейт е проклятие, обяснявал ли ти е за това Гейб?- тихо заговори той, стоварвайки лапа на раменете ми в прегръдка.- Ние сме лоялни, твърде лоялни дори. За нас няма втори шанс, няма изкупление. Гейб е глупак, но не те излъга. Аз никога няма да обикна друга, както и той няма да може... както и ти.

- Даваме сърцето си веднъж, като върколаци..- изсумтях аз цинично и до болка болезнено.

 - Нещо такова, да.- преглътна той едва.

 - Тогава направи всичко, за да отидеш там и да помогнеш на Мо. Тя също няма да обикне друг човек тогава...

 - Понякога си гениална, педал малък.

   Усмихнах му се едва и просто свих рамене. Колкото и гениална да бях, това нямаше да помогне. Съдбата се беше подиграла с мен и с всички нас по един или друг начин. Съдбата или онази вселенска гад, която бях наследила. Изправих се на крака и му подадох ръка, което си беше предизвикателство. Аз можех да загубя, но той не. Неговия влак не беше отпътувал все още, неговия не беше закуснял. За Март Хейт още не беше късно, ако думите му бяха правилни. Изведнъж происках да го пусна, изведнъж това имаше смисъл и важност.

 - Нии,- простенах аз тихо, надигайки глава към него.- Постарай се. Направи го и заради мен, ако можеш. 

 - Не ми се прави на умница...- изсумтя той, изчервявайки се.

 - След малко се ви изпратя напред... Ако някога се наложи, ще се появя пред вас отново. Но не и днес, не и сега. Не забравяйте две неща обаче. Ние сме Фамилията, ние сме Хейтс и винаги ще бъдем.- усмихнах се най-после.- Вие винаги ще сме част от фамилията, приятели.