The HATEs

Part 8

   Дори не зная, защо си помислих това. Нямаше никаква логика. Нито се надявах на помощ, нито всъщност я исках. Защо неговото име се появи в главата ми?! Защо името му, а не прякора, които сама му измислих? Стиснах силно очи, това беше моя начин да спра напиращите сълзи. Трябваше да направя нещо и то сега. Скочих от мястото си, получи сили от неизвестно къде. Започнах да изкачвам стъпалата отново, готова за грозната гледка. Празната стая на брат ми, без никаква следа от самия него. Но на вратата се спрях, без да мога да помръдна отново. Не, той не беше там. Точно обратното, нямаше следа, че някога е бил там. Стоях и гледах празна стая, пълна с кашони и вещи. Мои и на Джони, нито следа от Дани. Все едно никога не е бил там. Все едно Той никога не е съществувал. Гледах кашони, които не помнех да съм слагала там. Старо колело, сложено там, където преди миг беше леглото му. Колелото, което Джони имаше преди. Нямаше нищичко. Не само брат ми липсваше. Липсваше каквото и да е доказателство, че е съществувал.

   Този път коленете ми наистина се подкосиха и аз паднах. Нямаше повече пречки за сълзите ми, нямаше как да има. Брат ми!? Дани?! Какво ставаше тук? Исках да питам някого, но нямаше кого. Исках да извикам някого, но отново се връщах на предишното. Как така за една минута всичко беше изчезнало. Това изтъркано, ръждясало колело не го бях виждала от години. Бяхме го изхвърлили много преди да се пренесем тук. Много преди Дани да се роди. Каквото и да ставаше тук, аз не можех да направя нищо. Отдалеч се чуваше звук, телефона ми звънеше. Звук, които не ме интересуваше. Звук,които не осъзнавах, че чувам. Исках друго. Исках да премигам и да видя братчето си, спящо спокойно.

   Не зная колко време съм стояла там, на прага, но вече не усещах краката си. Не бяха останали сълзи, които да излизат. Каква ли жалка картинка съм била отстрани. Не ме интересуваше, нищо нямаше значение в момента. Утрешния ми почивен ден, утрешната ми закуска. Вечерята ми тази вечер, нищичко. Звука отново започна да се чува, осъзнавах, че това е за трети път. Но нямаше значение. Нищо нямаше, никакво значение. Вероятно затова и не съм чула вратата зад мен.

- Изправи се, Ди.- чух тих глас, спокоен и непознат.

   Дори нямах сила да се обърна. Ако бях малко по-добре, щях да си спомня този глас. Може би щях да скоча и да започна да удрям и да искам отговори. Но аз не бях. Стоях свита на топка, без чувственост в краката си. Стоях и оплаквах братчето си. Изплашена и разтревожена, притеснена до смърт. Ума ми не беше познал гласа, но сърцето беше. Усетих, как устните ми спират да треперят за миг, а после чух и гласът си. Немощен и плах, не беше моя сякаш: