The HATEs

Part 4

Все още бях в мрака, но към мен се протягаше светлина. Усещах го по върха на клепачите си. Слънчев лъч, които бе проникнал, за да се закача с миглите ми. Не исках да отварям очи, но осъзнах, че мога. Можех, но всъщност всичко ме болеше и не исках. Но любопитството ми надделя и аз се събудих най-после. Очаквах тъмница, очаквах окови или бяла лаборатория насред нищото. А бях в леглото си и това беше просто слънцето, надничащо през прозореца. Сякаш всичко, което се беше случило снощи, е било просто кошмар. А аз всъщност дори не бях сигурна, какво се е случило. Огледах се и видях чантата си на стола до мен. Бях облечена, но без обувки и яке. Единственото обяснение бе просто. Той ме е сложил на леглото ми, след като съм припаднала. Но защо беше станало така. Онези образи, всички тези цветове. Опитваха се да избледнеят като сън, но се вкопчих в тях. Момчето в парка, същото това момче, което стои под дъжда само. Винаги само и винаги гледаше към мен, с големите си сини очи. Момчето сякаш дори не помръдваше, само пейзажа около него. И всяка картина бе окъпана в цветове и сенки. Изплуваше и след това се разнищваше в нищото. Оставаше само този син поглед, които гледа право през теб.

Днес беше един от хубавите дни, в които не трябваше да ставам рано. Но очите ми не се затваряха наново, не можех да заспя. Случките в последните два дни ме бяха разтърсили. Сякаш ако затворя очи, нещо щеше да се случи. Нещо, което нямаше да ми хареса. За десети път оглеждах стаята си, все едно онзи все още беше тук. Не мога да повярвам, че всичко това се случи. Припаднах, а той ме беше сложил в леглото ми. Не това беше най-страшното за мен. Бе влязъл в дома ми, сигурно знаеше и за братята ми. Бях готова да скоча от леглото и да започна да търся нова квартира. Но стъпвайки на земята, не това направих. Стъпах на нещо меко и когато погледнах надолу свъсих очи. Там имаше червени рози, точно онова червено, което помнех. Отново ми се зави свят, но не паднах. С несигурни движения излязох, търсейки момчетата. Малкия гледаше телевизия, а големия четеше. Толкова ми олекна, когато видях, че са добре.

- Добро утро, како.- усмихна се моя умник, надничайки над книгата си.

- Наспахте ли се?- веднага можех да се усмихна, около тях беше толкова лесно.

- Ние да, а ти. Баткото, когото доведе си тръгна много бързо.- подсмихна се Джони.

- Какво!?- рязко се обърнах към него, забравила напълно за кафето си.

- Онзи батко, които те доведе снощи...