The HATEs

Рart 85

   Кай стоеше притихнал за първи път от доста време насам. Предчувствах лавина от въпроси, които той вече сформираше в главата си. Щях ли да имам енергия да отговоря на половината от тях. Няма ли влиянието на източника да започне да се проявява и да ме спаси? Всъщност, точно това се случваше в момента. Кай започваше да отслабва пред очите ми. Постепенно, губеше сила и енергия. Скоро щеше да припадне, точно както предишния път. Помня моето припадане тогава, помня толкова ясно онзи момента, кървавата целувка. Репликата на Март тогава, още пулсира в главата ми... 20 години по-късно.

    По дяволите, полко ми липсват...

   Когато организма на Кай започна да отказва, аз го хванах, преди да е паднал. Стаята му го очакваше и все още беше заключена отвътре. Интересни предпазни средства, жалко, че бяха точно срещу моя партньор. Може би партньор, все още не бях сигурна. Бях загубила част от доверието си към него, а това значеше прекалено много. Трябваше да разговарям с него и то скоро, трябваше да знам. Но се страхувах в най-чистия смисъл на думата. Ако не откриех своя партньор в Гейб, какво щях да правя тогава. Но се налагаше да зная.

   Взех Кай на ръце, което не беше възможно, ако аз бях нормален човек. Пренесох се в стаята му, която беше все още напълно нормална. Стаята на Кай все още не беше приела финалния си вид, той трябваше първо да се събуди.  Сега се нуждаеше само от легло и няколко дни сън. Помните процедурата, надявам се.

 - Ди,- тихичко прошепна Уинчестър, стоящ наполовина в стената.- Тук си била, не те усетих.

 - Сега дойдох,- усмихнах се, също шепнейки, въпреки, че нямаше нужда или смисъл.- Какво прави Гейб?

 - Стои отвън, мисля, че прекаляваш...

 - Уин!- строго го погледнах аз, не исках никой да ми го казва.- Още малко. Пък и има да изплаща грехове.

 - Да беше видяла очите му.- поклати глава той, несъгласен с това.- Оставих го сам... не ти ли е мъчно?

 - Дори не можеш да предположиш колко... той е моя партньор,- свих очи, гледайки го остро.- Боли ме, чувствам и неговата болка, въпреки, че усещането мълчи.

 - Тогава?

 - Тогава..- простенах аз, изправяйки се най-накрая.- Тогава нищо! Не е дошло времето.

 - Не е нужно да слагаш защитни стени, Ди. Това съм аз.

 - Не са за теб... - простенах аз, започвайки да избледнявам пред очите му,- за мен са...