The HATEs

Part 83

   Три чифта очи едновременно се отвориха. 

Всичките бяха като моите, тъмни и мрачни. Но сега бяха объркани, деозриентирани, празни. Всеки от тримата беше тръгнал на смъртоносна битка с едно и също същество. А сега и тримата отваряха очи, обгърнати от студ. Прегърнати в незнание и безтегловност.

   Март опита да помръдне ръката си, но всъщност не я усещаше. Никога не се беше чувствал толкова лек, толкова свободен. Нещо се случваше, а той нямаше контрол върху ситуацията. Беше безсилен във всеки смисъл на думата. Не усещаше старата енергия, с която толкова беше свикнал. Сякаш беше празен отвътре, нещо липсваше твърде силно. Заедно с тази болка усещаше и още една, тревога. Какво се беше случило с всички останали. Къде е Мо? Какви ли глупости е надробила сестра му? Как така си спомня Гейб в детайли?

    "Ехо!"-  опита се да проговори кралицата, но от устните й не излезе нито звук. Те дори не успяха да помръднат всъщност. Дори не можеше да отвори очи, да раздвижи пръстите си. Защо е жива и това всъщност така ли е? Всичко беше изчезнало, тя не усещаше нищо, не можеше да улови и силите си. Нещо се беше случило с източника? 

   Третия, които се събуди изпитваше същите затруднения, но не и страхове. Нейния партньор отдавна беше изчезнал, най-големия страх всъщност вече се беше случил. Не се тревожеше, защото вярваше в сестра си. Вероятно тя беше направила неща, беше измислила нещо. Всичко щеше да е наред, ако почака още малко. Всичко винаги се оправяше. 

   Те бяха Хейт и винаги намираха начин да се справят. Където и да се намираха, това значеше, че са живи. А щом бяха живи, винаги имаше начин. Ди беше жилава, щеше да измисли нещо. Щом помни Гейб, значи и той е наред. А щом и двамата са, значи ще се справят. Март можеше да се отпусне поне малко и търпеливо да чака. Не си беше вземал истинска почивка от толкова много време. Ума му го заслужаваше. Можеше да почака, Мо го беше научила на търпение.

 - Няма ли да помръднеш от там?- тихичко се прокашля Уинчестър, влизайки във входната зала.

 - Къде да ида? В стаята си или в кухнята? Какво значение има къде чакам?- сърдито се чу гласът на русия.

 - Стоиш там трети ден, ще хванеш прах и паяжини. Чувството не е приятно, когато гледаш как паяк...

 - Стига..- прекъсна го Гейб, защото определено не му се слушаше за приживяванията на един поутъргайст.

 - добре, поне се усмихна!- зарадва се духа, а това го накара да се разходи из въздуха в стаята.- Хайде, Гейб, разходи се малко. Може пък Ди да ти е оставила някакви следи, нещо.

   Трети ден стоеше в тази мрачна стая и не знаеше накъде трябва да поеме. Бяха се случили много неща и той го усещаше, но не ги помнеше. Може би само вътрешния му глас му го казваше. На кого ли принадлежеше този глас. Нещо напомнящо на интуиция, на трето око ... на шепот от другаде.

 - Добро утро.- чу се глас, които той познаваше.- Почина ли си?

 - ...- искаше да извика името й, но гърлото му беше твърде пресъхнало, за да произведе какъвто и да е звук. Можеше само да я погледне с широко отворени очи.

 - Не се насилвай, бавно.- усмихна му се момичето.- Дойдох да те взема и да се прибираме вече. Помниш ли коя съм?

 - Д..и...- прошепна тихо Кай, усмихвайки се леко.

 - Можеш ли да стане?- усмихна се още по-широко тя, оправяйки едва гуглата си.- Време е за път.

   Гейб знаеше почти всяка стая в имението и всяка си изглеждаше напълно същата. Стаята на Март не беше помръднала, стаята на Мо, както винаги заключена. Кухнята, хола, всичко беше същото. Само неговата стая беше различна, някак по-студена и неприятна. А това си беше неговата стая, мястото ,където той се криеше от света. Неговата малка пещера, от която никой не можеше да го изкара. Е, самия той осъзнаваше, че това не беше напълно вярно. Винаги излизаше от там, евентуално. Уинчестър се носеше точно зад него през цялото време. Не изоставаше нито за миг, което някак си му беше съмнително. Защо го прави и имаше ли още нещо, което трябва да му е казал.

   От своята стая се насочи към другата, която познаваше достатъчно добре. Почти всеки ден влизаше в нея, като изключи последния етап от всичко. Той сякаш се преструваше, че това не се е случвало. Помнеше го по-смъртно от всичко друго. Стаята на Ди беше точно същата. Леглото, огромния гардероб, масата с хиляди листчета, химикали и тетрадки. Имаше както винаги няколко, които бяха залепени директно на стената. Въпреки, че Мо винаги й правеше забележка за това, Ди не спираше да го прави. 

   Без дори да усеща, той стоеше вече няколко минути на прага и се оглеждаше. Не търсеше нищо конкретно, просто оглеждаше. Всичко тук беше така познато. Дори по-познато от неговите собствени вещи. И стаята не го пъдеше, за разликата от неговата. Тази стая го искаше тук, даваше му покой и топлина. Почти не забелязваше сиянието, което струеше от всеки ъгъл в къщата. В тази стая това сияние почти беше изчезнало. Какво трябваше да направи? 

 - Г-Е-Й-Б!- чу се писъкът на Уинчестър, които беше останал от външната страна на вратата.- ЕЛА ВЕДНАГА ТУК!