The HATEs

Part 86

   Стоях с ръце на вратата и го гледах. Наистина ли това му беше достатъчно, наистина ли все още ми има вяра? Щеше да се впусне в нещо, толкова одвъд представите му. Наистина ли беше сигурен или всичко това за пореден път бе избор на неговата гузна съвест. Ако правеше това, за да изкупи нещо.. ако го правеше, от онова, което винаги го е подтиквало..онази негова любима, неизменна "от него да мине".

 - Гейб,- прошепнах аз, пускайки топлата му ръка.- Защо ни заряза? Защо се отдалечи от нас?

   Не това беше въпроса ми. Не исках да питам подобно нещо, не исках да чувам и отговора му. Знаех защо, знаех всяка негова причина. Защо искам да си го причиня отново. Гледах го в очите, а те гледаха мен сериозно. Винаги в подобна ситуация, той беше разчитал на докосването. То му шепнеше какво искам да чуя, но не и този път. Сега трябва сам да измислиш отговора, Флъфи... толкова по-трудно е.

 - Имах нужда да се съсредоточа в себе си.- прошепна той най-накрая.- Трябваше ми малко време за самия мен, да поработя върху себе си, да се осъвършенствам.

 - Но това можеше да го правиш, дори и ние да сме наоколо!- възмутено го прекъснах аз.

 - Не е точно така. Когато сте около мен, не мога да се потопя в онова мое настроение... Вие винаги ме разсмивате, а аз исках да съм за малко мрачен...

 - Философ дървен..- изсумтях аз, но усмивката ми беше по-силна от мен.

   Това толкова ми лъхаше на спомени. Беше ми липсвал начина му на говорене. Липсваше ми начина, по които може да говорим цял ден, без да сме си казали нищо всъщност. Часове, прекарани в разговор, които толкова се беше отдалечил от темата, че дори не я помнехме. Гейб, моя партньор... този, които ме напъха в това семейство сякаш преди толкова много векове. Поклатих глава и го погледнах с усмивка, колкото тъжна, толкова и щастлива в същото време.

 - Повече не прави така..- прошепнах аз,- Не се отцепвай от нас, от мен.. 

 - Ще опитам.

 - Ние сме патньори, ние сме семейство, Флъф... Никой не обръща гръб на семейството си. Ако прекрачиш прага, ти ще си отново свързан с мен. Моята сила ще стане твоя сила, готов ли си за това? Можеш ли да останеш на моята страна този път?

 - Отвори вратата, Ди.

   Не искаше да отговаря на този въпрос. Знаех, че не може, никога не е можел. Винаги е отговарял толкова неопределено. Не може да обещае, не може да даде твърд отговор. Никога не е тропвал с крак, както аз исках сега от него. Това понякога толкова много ме дразнеше, особено когато се нуждаех от това. Да ми вдъхне малко вяра, малко доверие в самия него. Сякаш го правеше нарочно.