The HATEs

Part 67

   Отдавна не беше имало толкова спокойна вечер в имението. Всичко беше тихо и някак си почти замряло. Мо се беше шмугнала в стаята си и работеше върху нещо. Каза, че имало проекти, които трябва да погледне. Никой не посмя да я безпокои, защото работеше. Ма беше излязла с нейна приятелка, дори не съм сигурна коя и къде отидоха. Март беше изкарал Тод и Кай навън, за да пият по нещо. Гейб не съм сигурна дали още беше на работа. Бях дала всичко от себе си, днес да не се засечем. Беше ми некомфортно в момента, беше ми трудно.Знаех, какво ще каже, когато ме види. Щеше да реши, че моята коса е по негова Вина. Всички си помислиха това, нека бъдем честни. 

   Всички бяха забравили, че аз минавам през етап в живота си. Нима това, че сме правили секс, елиминираше факта, че убих човек. Нима Гейб беше нещото, върху което съм най-чувствителна. А може би аз се опитвам да избягам, може и да е така. Но все още сънувах кръв по ръцете си, когато не сънувах партньора си, разбира се. И двете се случиха, за толкова кратко време. Сънувам толкова много в момента, че не може да е реално. Сънувам сън, а в него има още един и още един. Сънувах ни заедно, облени в кръвта на онзи човек. Това не е нормално, нали? Никак не е нормално.

 - Ди, спиш ли?- чу тихичкия глас на кралицата от другата страна на вратата. Беше странно, че вече не е влязла.

 - Не.

   Беше си истината, аз стоях сгушена в леглото, но не спях. Седнала, отворила лаптопа на краката си, се опитвах да насмогна с всичко, което съм започнала да пиша. Понякога се чудя, защо изобщо го правя. Тогава, в подобни моменти, се сещам за казаното от Март. Един, единствен път, но напълно достатъчно.  Това ми даваше сили да продължа да пиша, да продължа да споделя написаното. Както и няколкото хора, които ми бяха останали да четат. Преди бяха повече, но не са изчезнали напълно, нали. Няма да се превърна в "Последен ъпдейт преди 2 години". Такива си имаме достатъчно. Обещавам си, че когато приключа всичко, ще спра, щом толкова не искам да продължавам. И всеки път започвам нова история и... ето ти ги повече от 10 години.

 - Как си?- усмихна ми се Мо, отваряйки вратата бавно.

- Заспивам, но продължавам да пиша със затворени очи.- усмихнах се аз, вдигайки поглед от монитора.

- И аз така, искаш ли да си направим по един горещ шоколад. Малко да си почина..

   Знаех, че това не е причината. Тя се тревожеше за мен, искаше да говорим. Очакваше от мен да изкажа всичките се недоволства. Вероятно всеки нормален човек щеше да направи точно това. Да хване най-близкия до него човек и да започне да му надува главата. Но аз не искам да съм такава. Не искам да товаря останалите със моите проблеми. Всеки си има такива. Ето, Мо в момента е в изпитен сезон. Главата й сигурно бучи толкова силно, че не й трябвам и аз там.

   Март е толкова затрупан с работа, че чак не мога да повярвам, че той излезе. Вероятно ще слуша, как другите се наливат, а той ще работи през телефона си. Така направи последния път, когато се събрахме някъде навън. Със сигурност и Маши е в лошо състояние в момента. Дори не мога да си представя, каква развалина ще съм, ако партньора ми си отиде. Дори и да сме само приятели, това ще е краят ми. А Смайли си отиде пред очите й. Толкова ужасна гледка, че дори не мога да я сравня с моята. Всеки си имаше своите собствени демони, защо им е да се бият и с чуждите.

 - Хайде, но аз ще пия кафе.- смотолевих аз, надигайки се.

- Чух, че днес си подстригала с Март. Той нали знаеш, че не позволява на кого да е?- усмихна се тя, започвайки с нещо напълно извън темата й.

 - Спомена го няколко пъти, другите също. Аз съм фризьор, няма нужда да се тревожи. Пък и му се получи по-добре от очакваното.

 - Той не сменя много прическата си. Личи си, че си му сестра. - Тя замълча за мъничко, след това премести посоката.- Как е малкия. Чухте ли се днес, вероятно си имала нужда да чуеш гласът му.

- Не. Не съм му звъняла. Все по-често си мисля, че ще е добре за него за ме няма. Вероятно и за целия свят ще е така. Ако Джони обикне семейството си, ще му е гузно заради мен. Не искам да се чувства гузен.

- Трябва да говориш се него...- започна тя.

- Говорих.- веднага я прекъснах, знаех добре какво ще каже и че няма да е кратко, а аз вече го бях направила.- Обясних му всичко, но го познавам. Дори и да му кажа 1000 пъти, той пак ще го чувства. Някъде дъблоко в себе си, той ще чувства, че ме предава, обиквайки тях.

 - Ти чувстваше ли го?

- Какво?- замръзнах аз, с чаша в ръката.

 - Почувства ли, че предаваш Дани и Джони, когато дойде при нас?

 - Мъничко... понякога.- сведох глава и се опитах да се усмихна.- При мен е различно, аз съм голяма.. но да. Дадох го на чужди хора, за да мога аз да дойда тук и да съм с вас. Промених живота и на двама ни... въпреки, че нямах избор. Аз го предадох. 

 - Всички го чувстваме. Представи си сега, какво чувства Гейб в момента. Той предава човека, когото е обичал. Той... той я предава отново, започвайки да изпитва нещо към теб.

 - Той не изпитва нищо към мен!- повиших тон аз.

 - Не.- заклати тя глава убедено.- Опитва се да не го показва, но е така. Знаеш го, но отричаш. Както и с целувката също.

 - Искам да е така, но не е толкова лесно. Знаеш, че не е толкова лесно. 

 - Никога не е лесно, но трябва да слушаш сърцето си.

 - Ама то не бие вече.... dead inside

- Да, всички сме така... отдавна....но ти също го обичаш.- тя се усмихна доста по-притеснително, с повече зъби.

 - Не го обичам. Не е вярно.

 - Не ти вярвам.