The HATEs

Part 2

Тогава деня беше също толкова мрачен. Черни облаци се бяха надвесили толкова близо, че можех да ги докосна. Нямаше дъжд, само светлини, толкова ярки и нетърпими. Прилично на инвазия, на нападение от някакъв друг свят. Чуваш гръм, още един и после само светлина. Но не и дъжд. Небето щеше да агонизира поне още час, докато се появят първите капки. Идеално време за разходка, прекрасно време да се разхождаш сам и да мислиш. Стига да не си момиче. Вървях си бавно, слушайки възможно най-приятните звуци на природата, когато зад мен се чу първото подвикване. Разваляха прекрасните тътени с гърлената си глупост. Някой подвикваше да се обърна, дали съм самичка, дали искам компания. Исках само да слушам времето и да ме оставят на мира. Но те бяха пияни, те бяха разгонени и ме бяха забелязали. Дали по походката или дрехите, дали по телосложението. Не, не бяха дрехите, те бяха момчешки, а гуглата ми скриваше косата и лицето. Може би просто бяха надушили момиче, може би не бяха подушили гадните мъжки миризми. Нямаше полза да ускорявам крачката или да бягам, това щеше да е най-глупавото нещо сега. Пък и не се чувствах в настроение. Исках само да ме оставят намира, толкова малко исках.

"Кукло, ще ни изчукаш ли заедно!" - провикваше се някой, едва успяващ да изговори думите напълно. Не му обърнах внимание, никога не бих. Продължих да си вървя,все едно не съм чула нищичко. А облаците се бяха притаили, точно над главите ни. Тихи, безлични и все па-толкова носталгични. Правех всяка следваща крачка, очаквайки да се появи нуждата да се отбранявам. Това така и не стана. Усетих вятър зад себе си и след това се чу писък, звук. Толкова отчетливо можех да чуя звука, като на прекършено клонче, като на счупена кост. Спрях, обръщайки се назад. А там нямаше вече пияни мъже. Там стоеше момче, почти на моите години. Изправен, гледащ директно в очите ми. Не бях виждала толкова тъмни очи, толкова поглъщащи зеници. Все едно нямаше нито милиметър белота, само черна зеница. И сега тези очи гледаха директно към мен, докато в краката му лежаха моите натрапници.

От едно дълбоко кътче на сърцето ми се надигна паника. Чак сега, след всичко това. Нещо ми нашепваше да се обърна и да хукна, докато краката ме заболят, а аз остана без дъх в гърдите. Да бягам, без да се обръщам, колкото се може по-далеч от това място и този човек. Но краката ми сякаш бяха стъпили в мътните води на тресавище. Бяха толкова тежки, че не можех да ги помръдна дори за една единствена крачка. Усетих, как ръцете ми треперят, усетих дъха си, беше секнал. А мъжа не откъсваше очи от мен, карайки ме да треперя все по-силно.