The HATEs

Part 52

   Когато се събудих, вече беше сутрин. Слънцето ме удряше в лицето, а аз се намирах в собственото си легло. Колко ли време бях проспала, откакто се строполих така в хотела. Надигнах се бавно, защото все още ми се виеше свят. Датата беше 7. Бях пропуснала само един ден и няколко часа отгоре. Бяхме се прибрали в имението и всичко сякаш беше нормално. Но не и аз. Аз имах няколко задачи, които трябваше да свърша. В главата ми имаше сюжет, които щях да използвам. Вече не бях мъничкото момиченце, с които щяха да се шегуват. Аз бях Ди Хейт!!! Да ме вземат мътните....

   Така, след като си взех прекалено дълъг душ, аз се облякох. Щях да процедирм точно така, както го заслужаваше онзи русия гадняр. Март беше напълно прав, той е глупак... и сега щях да му го докажа... Да видим, дали той ще може да излезе на глава с мен.

   Долу в общата ни стая бяха само Мо и Март. Чернокоска рисуваше, а Март й беше подпирката. Не, не се изразих правилно, изобщо дори. Той беше легнал на краката й, а тя беше сложила скицника си върху него. Изглеждаха толкова тихи и спокойни, вероятно е нормално, когато ни няма нас. Ние бяхме шумната част на семейството. Спрях се на входа и се огледах, а Мо надигна бавно глава. Срещнах очите й, а тя с пръст ми каза да мълча. Явно Март беше успял да заспи, нещо изключително рядко като събитие. После тя ми се усмихна и ми посочи надолу, а надолу бе само стаята му. Тя ми казваше къде е ония опосум. Явно беше на страната на моето възмездие.  Кимнах й, пращайки й въздушна целувка и се заизнизвах от стаята. Върнах се обратно по същия път. Нали съм споменавала четирите ни врати. От двете страни на стълбището, по две от всяка една страна. Моята и тази на Мо бяха на същия етаж. Другата врата, която беше от дясно беше за надолу, към стаята на Гейб. Последната врата водеше по стълби нагоре, към стаята на нашия крал. 

   Нямаше да си правя труда да почукам. Нали имах да му връщам и за това също. Бавно и тихичко заслизах надолу към дебрите на най.-мрачната стая в тази къща. Пещерата на Гейб. Можете да мислите така, но там наистина не влизаше слънчева светлина. Лампите светеха толкова мъжделиво, че беше трудно да виждаш изобщо. Леговището на Гейб, точно това беше това място. Слизаш и само дето не усещащ студ и не виждаш прилети. Щом стълбите свършиха, аз се огледах отново. Нашия господин се беше излегнал на голямото си легло и рисуваше тихичко. Изглеждаше толкова невинен, в тази секунда. Но аз знаех, че не е. Той надигна глава и ме погледна, след това се върна към листите си. Вероятно отново рисуваше нечие мускулесто тяло. Това му беше любимото занимание, след брони и оръжия. Какво друго да очакваш от геймър. Споменах ли, че той е най-добрия след Март. Няколко месеца вече се опитвам да го победя на любимата ми игра. Ордена на Асасените... без успех, разбира се.