The HATEs

Part 93

   Разменихме си още един поглед, както и сто и една ненужни мисли. Той беше уморен, затова бързо се сгуши в рамото ми и заспа. Беше толкова странно, когато той си позволяваше подобни "слабости". Аз дори не можех да го нарека така, това не беше вярно дори с една буква. Това не са слабости, това е доверие. Но той не го възприема така. Стоях със затворени очи, слушах го как диша и проучвах всичко наоколо. Всички бяха добре, всички свикваха със силите си. Докато съм спяла, всеки е получил пръстена си. Гейб се беше погрижил и за това. Розови камъни, червени, лилави и зелени. Всеки имаше пръстен на безименния си пръст. Всички бяха вече истински Хейт. Колко много ми помагаше моя партньор, дори и да не съм го казвала. 

   Беше дошло времето да се връщаме. Щом Мо и Ма са будни, нямаме какво друго да правим тук. Беше време да напуснем Ада и да ги върна в реалния свят. Свят, които те бяха позабравили едва. Бяха минали почти 20 години и много неща не бяха същите. Първо щеше да им направи впечатление смяната в сезоните. Мо не обичаше слънцето, а сега беше много по-топло от преди. Март Вероятно щеше да проследи хиляди грешки в програмата, която го заместваше. Но поне не сме му коствали загуби, все още е на върха на планината. Има да наваксва и с толкова много миимове през годините. Ако все още бяха нещо, разбира се. Маши и Тоди щяха да играят още днес, напълно съм сигурна в това. Имаха три нови експанжъна, които да разследват и победят. Вей щеше да преоткрие нови вкусове бира, защото неговия отдавна не се произвежда. Всички имаха толкова години за наваксване.

   Вдигнах ръка и едва положих длан на лицето на Гейб. ТОва щеше да ми даде толкова много енергия, която нямаше нищо общо с докосването или силите ми. Затворих очи и усетих как стените потреперват. Никой нямаше да усети, никой нямаше да разбере, че се случва нещо. Още не бях питала, защо съм в неговата стая и защо ме е донесъл тук. Нямаше смисъл да питам, знаех, но исках и да го чуя. Как ли беше положението с градината ни, с беседките и пейките. Колко ли чистене ни чакаше? Горкия Гейб, има да го впрягат за магаре цяла седмица. После трябваше да се погрижа за нов партньор да Тод. Имаше толкова много неизвестни, толкова много време пред нас. Хейт вече бяха вечността. 

   Флъфи отвори очи няколко часа по-късно, когато всичко вече беше факт. Огледа се и побърза да се отдръпне едва. Лично пространство, не, че имаше нужда от подобно вече. Трябваше му секунда, за да получи всичко, което е пропуснал. А първата му мисъл беше за храна и пица. Искаше да е първия, които да напусне къщата. Това беше някак си подтискащо.

 - Ди!!- не си го и помисляй.- Отивам за пица.

 - Извинявай..- сведох поглед, а той докосна останалата част от мислите ми.

   Март не беше ставал от компютъра си, не беше мърдал дори. Имах едно усещане, че ако се протегна, ще усетя паяжина около стола му. Мо и Ма се бяха излегнали в хола. Едната рисуваше, а другата беше хванала книга. Тод беше встрани от тях и също се ровичкаше в телефона си. Двама се излежаваха в леглото си, не особено облечени. Не трябва да поглеждам повече натам. Реших да съм лоша и пратих тази картина и на Гейб, които се задави.

 - Какво?!- лицето му беше безценно.

 - Без пипер, нали помниш?- изглеждах го аз, без да спирам да се подсмихвам широко. 

   Мо ми хвърли поглед и се подсмихна. Не губих повече миг, скочих и се свих в нея, прегръщайки я. Толкова ми липсваше през тези години. Не можах да й се порадвам наистина. Тя се засмя, но не се отдръпна, остави ме да я мормозя. Само Март се прокашля, но чак след като вече прекалявах. Преди още да е стигнал до вратата, аз се провикнах към Гейб.

 - Чакай!!!!

   Той спря и вече знаеше лошата ми новина. Тайга беше сърдита и искаше да го види, преди всичко останало. Тя беше останала на земята, заедно със Звяра и Красавицата. Лицето на Флъфи се проясни и рязко погледна към Март. Широка усмивка се появи, а миг по-късно вече беше пред Баща си. 

 - Звяра има нужда от грижи...- прошепна той невероятно тихо.

   Но Март го беше чул, наострил уши и обърнал глава толкова рязко. Огромни очи, дишаше като дракон през носа, не мигаше. Звяра беше споменат, което издаде на Март къде сме. И после като робот, той стана, подобно на слепец. Не откъсваше очи от мен, а аз бях виновна, че не съм го споменала преди това. Настръхвах и стиснах зъби, все едно умирам от студ. Но аз точно влязох, колко по-рано да му кажа. След това срещна погледа на Гейб и двамата хукнаха към Гаражите. 

 - Мамка му, забравих ... - прошепнах аз, хъквайки с малките си краченце след тях.- Двайсет години изискваха лека промя...

 - Д И !!!!! Х Е Й Т!!!!- чу се гръмкия глас на Март, каращ кожата ми не да настръхне, а направо да се превърне в сталактити.