The HATEs

Part 25

   Ръката, която хвана моята беше толкова малка и все пак силна. Пред объркания поглед на Гейб, Мо ме дръпна след себе си. Първо по стълбите, а след това към горния етаж. Оставихте го да си стои долу и да гледа зад нас. Дали беше доволен, че е освободен от моето присъствие. Нямах време да мисля за него в момента, защото вече се бяхме качили. Огромен коридор, както можеше да се очаква. Започваше от стълбите и свършваше чак много метри напред. Също беше послан в голям червен килим, а мрамора под него бе черен. Стените бяха празни, което правеше картините толкова по-изпъкнали. Виждах само две, оснаналите бяха далеч от мен сега. Огромна гора, същата, като на входната врата. Сега можеш да огледам добре, без изкривяването от различните парчета стъкло.

   Дърветата бяха изкривени още от корените си. Извиваха се нагоре, безформени, неопределени. Клоните приличаха повече на чудовищни лапи, завършващи с големи нокти. Нямаше нито едно листо, нямаше нито един цвят по тях. Храстите имаха очи, тревата също. Една самотна, забравена пътека и след това имението. Може би това е портрет от преди години. Когато наоколо не е имало нищо друго, освен страх.

   Мо ме изчака да го огледам, а след това да продължи нататък, към следващия. По-модерен вариант на този дом. По-светъл и някак си по-топъл. Третата беше на входа. Витите стъпала, огромното пространство долу. Големите червени завеси бяха дръпнати и там виждах мрак. Всичко беше черно, без грам светлина. Какво имаше зад пердетата, портал към ада?

- Прекрасни са, нали?- проговори тя едва.- Всички са рисувани много преди да се родим ние.

 - Някак си са плашещи.- едва отвърнах аз, без да смея да погледна към нея.

- Ще свикнеш.- кимна Мо.- Сега напред.

   Отново ме задърпа, повеждайки ме по коридора. Нямаше картини, а само големи старовремешни свещници. Всеки бе на метър от другия, точно в средата на стената и нито един не бе запален в момента. Ние се насочихме към светлината, която идваше от другия край. Нямаше врати, нямаше прозорци, това вероятно беше път от единия край на имението към другия... вероятно към следващия етаж. Бях близо, но не съвсем. Накрая имаше остъклена стена, гледаща към задния двор. От двете ми страни започваше по още един килим, водещ напред. Малко след завоя, забелязах стъпала. Едни за нагоре и едни за надолу. Най-после имаше врати, големи и двойни. Насочихме се надясно, подминавайки стъпалата за нагоре. Мо спря пред първата врата, която последва. Ефектна, както всички останали. Елегантна и изящна, с едно малко изключение. Малка табелка стоеше на самата врата. Бързонадраскани букви, сякаш прогорени в дървото.