The HATEs

Part 91

   Изведнъж къщата беше пълна с гласове. Март се зарадва на Тод повече, отколкото на останалите. Беше толкова приятно да ги видиш усмихнати. Последното, което бях запомнила, преди да се събуди, беше кръвта му. Тялото му, лежащо безжизнено на студения цимент. Имах такъв спомен от всички, освен Гейб. Той беше форматиран все пак, от него нямах никакъв спомен. Скоро се събуди и най-големия поспаланко, Кай. Отделих Тод от прегръдките на Март и го поведох настрани. Толкова ми беше лесно да му обясня ситуацията и всичко около нея, сякаш се разбирахме с минимално количество думи. Точно както се разбирах със свя партньор всъщност. Кай отново беше пълен с въпроси, но удоволствието се падаше на другиго. Горкия Тоди, горкото ми приятелче...

   Стоях пред вратата и чаках, оплетена в мислите си. Не очаквах никой да ходи наоколо, беше все още ново за мен. Бях отвикнала къщата да е пълна с хора, бях отвикнала от живот около себе си. Те се бавеха повече от Сребърните и това ме тревожеше. Какво ставаше там точно, какво тревожеше и двамата. Можех само да усетя, че нещо не е наред, но не и какво. Седнала точно срещу вратата, дори не забелязах, как до мен седна още един Хейт.

 - Струва ми се, че се бавят..- промърмори Гейб и започна да търси отговора си по лицето ми.

 - Така е...- смотолевих аз, без да го поглеждам дори.

 - Нямам търпение да видя Кай.- усмихна се тихо той, следвайки посоката на погледа ми.- Такъв ще му забия..

 - Не ползвай много сила, че ще го убиеш...

 - Нищо му няма.

   Стояхме няколко минути, без дори за знаем какво да си кажем. Тишина, в която всеки мислеше за свои собствени тревоги. Аз знаех какво си мисли, той също какво мисля аз. Колко приятно, колко плашещо, колко смущаващо. Липсваше ми, а не ми липсваше в същото време. Толкова открит пред някого, толкова разголен. Бях забравила некомфортната част от докосването, бях забравила точно това. Точно Гейб, човека, които не исках да зная някой от нещата. Нямах проблем да ги споделя с Март или Тод, но точно Гейб.

 - 19 години..- промърмори той тихо, сякаш на себе си.- Звучи нереално.

 - Точно така се и усеща.- кимнах аз, най-после позволявайки си да го видя.

 - Poor thing...- прошепна той и ме дръпна към себе си.

   Не, не, не беше нищо романтично, не се бъркайте. Дори и сърцето ми да подсточи три метра, не беше това. Той ме дръпна, разроши косата ми и приятелски ме прегърна. Това беше неговия начин да се извини, нищо, че нямаше вина. Това беше неговия начин да се опита да се реваншира, да се опита да помогне. Понякога се опитваше да мълчи, дори и да му беше трудно. Знаеше, колко ме объркват думите му, колко ме подвеждат всеки път. Затова просто тихо ме гушна и аз не можех да си помогна. Затворих очи и дълбоко си поех въздух. Толкова приятно, толкова спокойно, толкова тихо. Всички мисли изчезнаха от главата ми и там най-после беше тихо. Нямаше я тревогата за двете блиначки, които не се събуждаха. Нямаше го притеснението около Ариел, която отказа да се присъедини към нас. Сега за нея щеше да е толкова по-трудно да се върне към живота, които някога беше познавала. Дори не знаех как ще реагира, когато се събуди далеч от тук. Но и нямаше нужда да се тревожа, тя бе направила своя избор . Нямаше го страха, че Кай в момента преви грешното решение. Нямаше го и онова огризение, че съм оставила Хейт да гние отново и отново. 

 - По-добре ли си?- чух гласът му близо до ухото си, тихо и меко.

 - Скоро ще бъда... Кай... той май...- не успях да довърша, но нямаше и нужда.

 - Ще го убия... малкия келеш...- процеди през зъби партньора ми.

 - Красавицата го измъчи толкова много.. почвам да се чудя, защо изобщо е Хейт.

 - Той се промени, ако трябва да сме честни.

   Замълчахме, аз чувах докосването, а то ми разказваше стара, стара история. За приятелство, което е било много преди мен. През спомените на Гейб, аз наблюдавах промяната на Кай Хейт. Ако знаех това, преди дни, може би нямаше да го събудя. Не, разбира се, че щях, той беше брат му. Както знаех, че пак бих събудила Ариел, дори и да зная за отказа й. Той беше братчето му, което винаги гледа към него. Опитва се да го догони, да е като него. Ето защо ме дразнеше понякога, защото ми напромняше на нещо друго. А аз си мислех, че просто много си приличат.

 - Тоди идва...

 - Тод?!- преглътна Гейб и стана от мястото си.- Само той...

   Разочарованието, което усети, направо ме заля. Угорчение, гняв, бяс и тъга. Гейб не го заслужаваше, не и предателство като това. Тоди излезе, навел главата си и се усмихна глухо и тъжно. Поклати глава, а ние не се нуждаехме от нищо друго. Кай беше избрах да върне онова, което му беше предложило изкушението. Беше избрал да не е ставал Хейт. Уви, може би това беше правилния избор. 

 - Хайде да слизаме долу..- тихо се чу гласа на Гейб и аз проследих неуспеешните му опити да се престори на усмихнат.

   Сритах го едва в задницата и се усмихнах широко. Клоуна винаги бях аз, нали така. Веднага запали и се опита да ме ръгне в ребрата, а това разсмя Тод. 

 - Отивайте, аз се връщам след малко..

 - Кой?- най-после истинска усмивка се появи на лицето на Тод.

 - Маши...- усмихна се Гейб и го поведе напред

   Дори не ми се налагаше да кимам, знаехме, че е прав. Можеше да извади всяка мисъл, която се таеше в главата ми. Дори и избираемо да ме чуваше, сякаш ми трябваше малка бариера. Това докосване беше прекалено силно, толкова нечесно. Аз не крадях неговите мисли по този начин. Опитвах се да му давам лично пространство, въпреки, че умирах да зная, какво чува. Да знам, какво е научил, колко.. какво мисли по въпроса.

 - Кажи й, че я чакаме долу.- кимна Тод, обръщайки се за миг.- Дано вече не ми е сърдита.

 - За какво ти е сърдита пък на теб?- присли очи Гейб, станал любопитен.

 - Не съм сигурен, май заради една игра....- сви рамене Тод, толкова незаинтересовано.