The HATEs

Part 21

   Стояхме там, от двете страни на масата, прави и вероятно забавни. Гледах към него, осъзнавайки, че му вярвам. Той гледаше към мен, толкова уверен и сигурен. Що за магия беше това, двама души да си вярват. За толкова кратко време, без да са преживели почти нищо заедно. Без да имат общи спомени, еднакви мечти или една посока. Без каквото и да е, само с едно докосване. Магия, просто няма какво друго да е. Да стоиш и да гледаш някого в очите, да знаеш само името му. И пак да искаш да продължиш напред, заедно с този човек. Да му вярваш, въпреки, всичко. 

- И все пак.- тихо проговори Гейб, заобикаляйки най-после масата и своята пейка.- Радвам се, че успях да се накарам да се усмихнеш.

   Отново ми се усмихна едва. Гледаше директно в мен, просто нямаше как да издържа на подобен поглед. Винаги ми е било трудно, вече ви споменах. Страхувам се, че ще прочетат какво пазя за себе си. Не искам Блу да знае всички мои тайни. Не искам да е наясно със страховете и капризите ми. Колкото и да му е казало Докосването, не е било всичко. Точно като при мен, само усещане, предчувствия. Сведох поглед и също едва се усмихнах. Да, той наистина ме беше накарал да се смея. В момента, в които си мислех, че никога повече няма да го направя. В момента, в които се съмнявах в самата себе си. Но просто нямаше как да не се засмееш на това.

- Прав си, ти определено не си ума на това семейство.- намигнах му аз, опитвайки се да съм дори по-ведра.

   Явно усещаше, че се старая, затова ме последва. Нямаше да ми позволи отново да потъна в самосъжаление, нали ми беше партньор. Зная,че в момента нямаше да отговори на нито един от въпросите ми. Явно му трябваше наистина специално настроение, за това. Но сега не беше в такова и това беше очевидно. Изискваше се доста, за да го настроиш. Взех празните чашки от масата и с изключително точен удар, ги пратих в кофата в ляво. Алекс явно не беше стигнал до нея, защото тя вече преливаше. Ето ми толкова бърза причина да му се скарам и да извъртя бъдещ разговор, ако се наложи.

   След това ме подкани да го последвам. Нещо в мен ми подсказва, че и двамата се опитваме да намерим тема за разговор в момента. За втори път се убеждавах, че Гейб се затруднява с комуникацията. Трудно му беше за мисли, какво да каже и как да го направи. С времето може би щеше да свикне с мен и да се отпусне. Но не още, все още не. Дори и да ми вярваше, това беше заради Докосването. И двамата имахме да вървим много, а силните му думи от преди малко, щяха да почакат. Докато се чудех, дали да злорадствам над него или да го спася, думите сами излизаха от устата ми:

- Пи чай, а преди това мърмореше, че искаш кафе... - смотолевих аз, поглеждайки го.- Защо ми се струва,че се опитваше да ми се подмажеш?

- Ами, докосването ме издаде.- едва се изсмя той.- Аз всъщност не пия кафе изобщо. Но знам, че това е твоя наркотик. Вероятно след време ще го намразиш.

- Защо пък да го намразя?-невярващо го изгледах аз.- Имаш ли идея колко обичам кафе по всяко време, навсякъде.

- Да и аз така казвах за много неща. Но хората се променят.- усмихна се той отново, толкова сдържано и контролирано.

- Гейб...- процедих аз едва, спирайки отново.- Искам да те помоля нещо. Не го прави. - поех си дълбоко въздух и след това изстрелях бързо.-  Не и пред мен. Не се насилвай да се усмихваш, не се преструвай. Това може да ме извади извън нерви.

- Не и пред мен...- повтори той замислено.- Добре, ще го имам в предвид.

   Този път не се усмихна. Кимна бавно и срещна погледа ми. Дори и да не ми харесваше, когато това хубаво лице е намръщено. Дори и усмивката да му отиваше много повече, не ми харесваше. Не и когато е насила, когато не е от сърце. Дълбоко ненавиждам хора, които се преструват. Дори и да е с добра цел, не беше ли същото. Когато не си искрен със самия себе си, как можеш да се искрен с другите около теб. Това е равнозначно на лъжа, откъдето и да го погледна. Вероятно затова ми е трудно да вярвам на хората. Виждам зад илюзията, която се опитват да създадат. 

   Много ясно си спомням, когато ядосах Доу. Счупих огледалото й, но тя каза, че всичко е наред. Въпреки, че явно за нея беше спомен и го обича. Каза, че всичко е ок. Но аз не го приех и се скарахме. Не се отказах, докато не изкарах всичко от нея. Предпочитам да ми се развика и да не ми говори една седмица, както и стана. По-добре, отколкото да се усмихне и да каже ок. А след това, да мълчи и да го трупа в себе си. По-добре да ми е сърдита седмица, отколкото да го помни за цял живот. Както направих аз. Така и не простих на татко тогава, само да му се бях скарала. Да му бях повишила тон, да бях се разплакала дори. Сега нямаше да ми тежи толкова. Изказаните думи не тежат, те не са запечатани в сърцето ти завинаги. Казваш ги и ти олеква, забравяш случилото се, продължаваш напред. Но когато го държиш вътре, то стои и стои. Няма да отиде, особено ако нямаш шанс, да поправиш нещата вече.  Аз нямам подобен шанс, защото баща ми беше го няма. 

- Отново стана толкова сериозна.- наруши тишината Гейб, връщайки ме в реалността.- Знам, че го казах, но мога да го повторя. Тук съм, за да те изслушам. Винаги.

- Не, всъщност си спомних една случка. ..-поклатих глава аз, поглеждайки пред себе си.- Къде отиваме този път?

- У дома.- този път усмивката не беше престорена.

- А защо се връщаме по обратния път? Странно е да наречеш къщата ми свои дом.

- Не, отиваме в Хейтс. Просто съм паркирал пред вас.- намигна ми той бързо.

- Но пред нас нямаше кола?

- Кой говори за кола, Ди?