The HATEs

Part 89

   Умирах. Чувството, което изпитвах беше толкова различно, толкова познато. Вървях редом с него и отивахме към хола. Беше невероятно усещането, че той е тук, че всичко може да бъде върнато. По толкова забравен начин, той се насочи към телефона, а аз към плейстейшъна. Точно се наведох, включвайки го, когато се усетих. Спрях се и се обърнах към Гейб, които продължаваше да държи объркано телефона. Не спрях порива си, просто избухнах в смях. Какво друго можех да направя. Тези навици бяха в нас, те бяха част от всичко, което сме. Дори и след толкова години, те бяха същите.

 - Ъм..- промърмори той, оглеждайки телефона объркано.

 - Флъф...- простенах аз, продължавайки да се хиля като луда, толкова беше хубаво да се смееш.- Флъф...какъв адрес ще кажеш....а обхват откъде ще намериш....

 - Ами...- той спря и най-после се обърна към мен.

   Не можех да контролирам смеха си, не исках да го правя. Трябваше му само миг, за да се сети или да чуе докосването. И после той самия се засмя. Най-прекрасния звук на света, двама души, смеещи се свободно. Звук, които тази къща копнееше да чуе. Беше я чакала толкова време, беше чакала нас. Как ще поръча пица, когато сме в Ада. Как ще я донесат, как ще стане всичко това. Невъзможно е, дори и за нас.  

 - Една голяма пица за ада, моля...може и сурова, ние ще си я изпечем..- смееше се той, прикляквайки до шкафа.

 - С по-малко пипер, Тоди не го обича...- кимнах аз, настанявайки се на земята на свои ред.

 - Оу, Тоди... вече сме си гъсти, а?

 - Ами да... Той е такава душичка...

   Гейб кимна спокойно, все още усмихвайки се. Оглеждаше се бавно, вероятно се чудеше, какво да ядем. Изгарях от нетърпение да му върна силите, но още беше рано. Трябваше да има поне малко повече будни. Не зная защо, но исках да стане пред цялото семейство. Исках всички да са там, всички да присъстват. Затова и чаках, чаках да се съберем.

 - Ще ида за пица, а ти включи телевизора...- усмихнах се аз, ставайки бавно.

 - Как?

 - Лесно, връщам се след няколко минути. Да не си мръднал от тук.

 - А къде да ида?- сви рамене той и се насочи към нашата любима кафе машина.

   Усмихнах се и погледнах надолу към дрехите си. Добре, всичко беше правилно. Щях да прескоча съвсем набързо, въоръжавайки се с една огромна пица. Нямаше нужда да подчертавам за пипера, Тоди още спи. Нямаше да ме има само няколко минути, но това сега ми се струваше толкова дълго. Погледнах отново към русия господинчо, които се движеше мързеливо зад бара. Нима не можех да се отделя от него вече. Не можех да го пренеса с мен, трябваше да пазя силите си, за да мога да издърпам Вей и Мейдж. А те щяха да са тук утре.