Минутите минаваха бавно, а съзнанието на Гейб ставаше все по-объркано. Домашния им полтъргайст започна да обяснява всичко, което се беше случило. Първо му разказа, как русия е бил затрит\форматиран от света. Разказа му повече от подробно, как и кой всъщност е усетил разликата. След това му разказа за саможертвата на Март Хейт, на Мо и Ма Хейт.. след това завърши с преместването. След голяма битка, след празните коридори, в които само и единствено Ди стъпваше. Разказа му, как тя идваше години наред, точно на датата, в която всичко се срути. Говореше малко с него, а след това отново тръгваше сама по пътя си. Объркването ставаше по-голямо и по-голямо. Гейб вече губеше нишката. Трудно можеше да повярва, че партньора му се е изправила сама срещу Космос. А след това разговора прекъсна.
- Какво се е случило след това?- нетърпеливо попита той, но духа поклати глава.
- Искаш ли да погледнеш през прозореца, Гейб? Искаш ли да видиш къде си всъщност, преди да ме попиташ този въпрос?- гласът му вече наистина приличаше на призрачен, а толкова отчужден, никога не е звучал.
- Но не сме ли в имението, Уин?
- В него сме, приятелю... но то къде се намира?
Гейб скочи от мястото си и започна да изкачва бързо стълбите. След като беше ял и утолил жаждата си, енергията му се бе завърнала. Поне онази част, която му трябва, за да говори и ходи. Постепенно отново усети онова червено сияние около себе си. Сияние, което сякаш се просмукваше през пролуките в камъка, през стените, през пода. И колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-ярко ставаше. В първия момент си помисли, че слънцето се е превърнало с огнено червено и това е новата слънчева светлина. Така поне щеше да има логика. Но да струеше отвсякъде, а да няма слънчева или лунна светлина. Стигнал до огромната входна зала, той замръзна на мястото си. Червеното беше навсякъде, червеното минаваше през големите пердета, през прозорците, червеното беше всичко, което можеше да види. Сякаш само сияние извираше от къщата. С всяка крачка, той започна да вижда картината отвън. Или по-точно нищото отвън. Там беше пълен и непрогледен мрак. Червеното сияние идваше отвътре, а вън... там нямаше нищо.
- Съветвам те да не излизаш навън, все още ти е рано...- гласът на Уинчестър го накара да подскочи.
- В ада ли съм?- прошепна зашеметен Гейб, докато нервно хапеше халката на езика си.
