The HATEs

Part 24

   Усетих ръката му, която ме подканваше да вляза. Да започна да изкачвам стъпалата и да се приближа към дома. Все още не ми достигаше въздух, беше ми трудно да дишам. Усещах напрежението, което течеше във вените ми, вместо кръв. Не сигурна, че това е моето място, опасяваща се, че има грешка. Имаше ли място за мен тук, дори и да беше огромно. И все пак ръката, която ме подбутваше едва, ми даде сила. Вдигнах крака си, а това си беше най-трудната част. Първата крачка, после става толкова по-лесно.Важна е само първата крачка.

   Изкачихме се, а аз не откъсвах очи от стъклата. Сега виждах ясно гората, виждах и очите в нея. Зад дърветата, в сенките, навсякъде наоколо. Очи, обрисувани с малко червена, кървава боя. Побиха ме тръпки, а миг по-късно те нарастнаха. Вратата се отвори сама, а там нямаше никого. Понечих да направя крачка назад, а естествено, Гейб ме спря. Той се подсмихваше, защото бе дошъл неговия ред да злорадства.  Държах се точно като дете, влизащо в призрачна къща. Но не бях дете, а къщата не беше необитавана. Цели трима души живееха там. Прекрачвайки прага, усетих студ. Температурата се промени точно за една секунда. Камъка задържа студа, вероятно. Бих могла да се закълна, че ще видя дъха си, но не исках да губя бас. Отново се оглеждах като в музей. Но не беше ли точно така, тази къща беше такава. Пред себе си виждах големи стъпала, извивайки се като змии от двете страни на поредните високи колони. Бяха покрити с голям червен килим, сякаш по него стъпваха крале и кралици. Парапета блестеше до блясък с прекрасен дървен оттенък. Толкова изящно и страховито в същия момент. Пода беше от камък, а над него бе постлан наистина голям черен килим. Колко ли квадратни метра беше това парче на изкуството. Вдигнах глава нагоре и видях тавана. Разбира се, как няма да има голям кристален полюлей. Като милион мънички слънца, събрани на едно място, блестящи като звездите в небето.

   Стените бяха така високи, всичко беше толкова голямо. Виждах прозорци, които просто започваха в средата на стената, давайки слънчева светлина на всички онези кристали. Нямаше пердета по тях, просто огромни полуквадрати. Дори не съм сигурна каква точно е тази форма, уж са правоъгълни, но горните краища са обли.  Мисля, че бяха на повече от два метра над пода. Очите ми отново и отново се връщаха към стъпалата. Сякаш можех да видя прекрасна дама, облечена в дългата си рокля. Стъпваща бавно, стъпало по стъпало, гледаща от високо. Опряла едва дланта си в парапета и долу я чакаше Гейб. Чакай, какво?! Защо той излезе в главата ми в този момент...